Съзнанието ти започва да ражда теории. Тя е уплашена, има кошмари. Той отива да я успокои. Но никога не чуваш гласове. Никой не вика татко си, никой не крещи насън. Само стъпки, врати и тишина.
Отказваш да мислиш, но после се предаваш. Той отива в стаята ѝ, нощ след нощ. В стомаха си усещаш стоманена топка. Искаш да крещиш, да хвърляш неща по стената, да подпалиш къщата. Ще повърнеш.
Няма как да си сигурна, но ти се струва логично. Не можеш да си представиш свят, в който той знае как да обича, без да унищожава.
Искаш да я поемеш в обятията си, да ѝ кажеш, че всичко ще е наред. Искаш да ѝ обещаеш убежище, нов свят. Ако се наложи, ще го създадеш за нея, но ще я отведеш там.
Може би си сгрешила. Може да не е каквото си мислиш. Лежиш будна и очакваш да получиш потвърждение, че грешиш. Опитваш се да повярваш в други сценарии — може би тя се бои от тъмното и той знае, просто знае кога да провери, без да се налага тя да го вика. Може би той е баща, а бащите знаят кога дъщерите им се нуждаят от тях.
Обаче знаеш що за мъж е. И си спомняш някои неща от света, от преди. Знаеш как би трябвало да стане. Все едно колко се напрягаш, колко назад във времето се опитваш да видиш, не можеш да се сетиш за добра причина мъж като него да изчезва в стаята на дъщеря си всяка нощ.
27. Сесилия
Внезапно баща ми се оказва с всички тези приятели.
Първо беше Рейчъл. И в това нямаше проблем. Рейчъл бих могла да разбера. Трябвало ѝ е място, където да отседне, хора, които да са мили с нея.
Но тази нова жена? Не мисля.
Дори не знам името ѝ и не искам да го науча. И преди съм я виждала из града. Работи в оня ресторант, който татко харесва. Предполагам, че така се е запознал с нея. Но това все още не обяснява кое го накара да прекара цялата сутрин на онова тъпо състезание с нея.
Нямаше да съм толкова против, ако не ме беше накарал да присъствам. Но след като си ми казал, че трябва да съм някъде, може би би било добре да ми проговориш веднъж или два пъти, докато сме там. Струва ми се, че това би трябвало да е правило.
Баща ми разбира правилата. Винаги си е падал много по тях. „Не пипай нещата на другите, не се бъркай в работата на другите.“ Не искам да ти пипам нещата, все му го повтарях. Не се засягай, ама ми е все тая за нещата ти. Но тогава един ден мама ми каза, че той е свикнал така от времето си във флота, защото там никой нямал ограничения и все му крадели нещата, така че сега си пази територията. Което го разбираш. Добре. Служил си във флота, имаш си някои особености.
Обаче все още бях ядосана за състезанието. И заради Рейчъл бях ядосана. Което е малко странно, знам, но така беше. Ако баща ми ще върши това-онова с някоя странна приятелка, тогава мястото вече е заето. От Рейчъл.
Мисля, че заради това ѝ дадох превръзките. Татко беше абсолютно категоричен, че при никакви обстоятелства не трябва да приближавам стаята на Рейчъл, но след състезанието вече не ми пукаше за правилата му. Просто направих каквото ми се искаше.
Не че тя ми благодари, да изтъкна. Една благодарност би била нещо хубаво.
Така че имаме Рейчъл и имаме и Жената от ресторанта, а имаме и писането на съобщения.
Хората си мислят, че тийнейджърките постоянно пишат съобщения. Би трябвало да видят какви ги върши баща ми през последните няколко дни. Постоянно пише, особено като си мисли, че не го виждам.
Може да е Жената от ресторанта. Може и да е някоя трета жена. Кой знае в този момент? За петнайсет години татко имаше очи само за мама. Ако бях гадна, бих казала, че наваксва изгубеното време.
Обаче не съм гадна. И всъщност не вярвам в това.
Обаче бих казала, че сделката не беше такава. И не мисля, че мама би се зарадвала на действията му. Много се натъжавам да го мисля, но е истина.
Малко преди мама да почине, тя ми изнесе кратко напътствие. Изчака, докато татко излезе, за да говори с някакъв лекар. По онова време той говореше с много лекари, не че това промени нещо. Изчерпаха им се идеите как да я накарат да бъде по-добре.
Веднъж, когато бяхме само двете, мама потупа леглото до себе си.
— Ела тук.
Беше странно да съм толкова близо до нея, когато краят ѝ наближаваше. Тя вече не приличаше на себе си. Беше изгубила много от теглото си. Косата ѝ порасна, след като спряха химиотерапията, но по-рядка отпреди и със сиви кичури. Всеки път, като я прегръщах, беше само кожа и кости под пръстите ми.
Тя преметна ръка през раменете ми и ме придърпа към себе си.
— Не съм уплашена — каза ми. Гледаше в тавана, сякаш се боеше да срещне погледа ми. — Е, понякога ме е страх, но не и за теб. Знам, че те оставям с най-добрия човек. — Преглътна тежко. — Толкова съм благодарна за времето, което прекарахме заедно. И тримата.