Това беше сбогуване, а аз не исках да се сбогувам. Исках единствено мама да се върне у дома. Знаех, че е невъзможно, но това не ме спираше да го искам.
Истината беше, че не ми се искаше да съм дъщеря на болна от рак. Не исках да се будя всеки ден и да се сещам, че вече я няма. Онова момиче от училище, Кати, имаше брат, който почина от левкемия преди една година. Тя няколко седмици не идваше на училище и когато се върна, всички се държаха с нея сякаш е крехка и мъничка.
Не искам да съм крехка и мъничка.
Но все едно дали бях готова, или не, мама ми казваше „сбогом“. Прегърна ме малко по-силно и продължи.
— В един момент ще останете само двамата. Това не е проблем. Нали така? Искам да знаеш, че за мен всичко е наред. Той толкова много ще се грижи за теб. А ти ще се грижиш много за него. Толкова сме щастливи, че го имаме.
Потърка очи с ръката, с която не ме държеше. Струваше ми се, че и аз трябва да се разплача, но толкова много тъжни неща станаха за толкова кратко време, а когато много тъжни неща станат за много кратко време, достигаш до момент, в който вече не можеш да плачеш.
Мама още гледаше в тавана.
— Двамата ще трябва да се държите един за друг. И на него му го казах. Разбра ли? — Кимнах. — Баба и дядо също ще са с вас — продължи. — Знам, че татко ти не се разбираше винаги добре с тях, но ти можеш да разчиташ на тях. Надявам се да запомниш това. — Загледа ме, докато кимнах отново. — Но ти и татко ти, вие ще сте отбор. И винаги ще се имате един друг.
За винаги не знам. Но мама беше права за останалото. Три седмици по-късно тя почина и останахме само аз и татко.
Нещата вкъщи не се промениха чак толкова. Надявам се това да не звучи грозно. Просто дори когато мама беше здрава, той вършеше повечето къщна работа. Готвене, чистене. Все приготвяше храната, все ни водеше някъде.
Така че той продължи да готви. Аз помагах с чистенето. Той се върна на работа, а аз — в училище. Началото на учебната година е, каза ми. Спазването на рутина може да помогне.
Знам, че се опитваше да улесни нещата за мен, но ми беше неприятно, че чак толкова се стараеше. Къщата никога не беше разхвърляна. След погребението хората донесоха тенджери с храна, от която нямахме нужда. Татко ме закриляше по възможно най-добрия начин. Сякаш беше чел книга за самопомощ, нещо като „Как да се справяме със скърбяща тийнейджърка“, и беше запаметил всяка глава.
Искаше ми се да спре. Да остави къщата да се разхвърля, а ние да сме съсипани. Струваше ми се неуважително просто да продължим напред, сякаш се справяме твърде добре с отсъствието ѝ. Исках къщата да е отражение на чувствата ми. Исках хаос.
И тогава, около месец след като тя почина, той ме взе от училище — все му повтарям, че мога да хвана автобуса или някой да ме докара, но никога не ме слуша — и обяви, че трябвало да се преместим. Родителите на мама ни изритвали. Не го каза с тези думи, но това беше смисълът.
Не разбирам цялото величаене на бабите и дядовците. Родителите на татко са умрели, преди да се родя, а той никога не ги е споменавал с нещо добро. Родителите на мама ме харесват, но не са почитатели на татко. Не съм сигурна за причините. Мама все се шегуваше, че просто били ядосани, че им взел скъпоценното момиче. Понякога татко казваше, че било заради пари, защото мама разполагала със средства, а той нямал никакви. Мама все му казваше да спре. Пляскаше го по ръката и изричаше неща като „Хайде де, те си те харесват, просто не знаят как да го покажат, това е всичко“.
Преди мама да почине, но след като отново се поболя, я дочух да говори с татко. Трябваше да съм заспала, но излязох, за да си взема чаша с вода. Гласовете им идваха от кухнята.
— Не казвам, че трябва да го направим — говореше мама. — Искам само да знаеш, че те предложиха. Че ако някога почувстваш, че не можеш… сам… могат да я вземат.
Татко се вбеси.
— Дявол да го вземе, не мога да повярвам — каза той. Чух го как удря масата. На следващия ден имаше голям белег върху дървото близо до мястото му. — Тя е моя дъщеря. Те идваха — колко? — веднъж, два пъти годишно? И си мислят, че могат да връхлетят и да ни я вземат? Да ми я вземат? — Вървеше нервно. Направих няколко крачки назад, за да не ме види. — Знам, че ме мислят за някакъв кретен, който нищо не може да направи като хората, но тя е мое дете. Аз я отгледах.
По пода на кухнята изскърца стол. Реших, че мама се изправя, слага ръка на рамото му и опитва да го успокои.
— Не исках да те разстроя — каза тя. — Съжалявам. Само исках да знаеш. Всичко е наред. Нека повече не говорим за това.