Изписва думите цели. Не пише „2“ вместо „две“, „нз“ вместо „не знам“ и „бл“ вместо „благодаря“. Изреченията му започват с главни букви и свършват с точки. Използва емотикони умерено, рядкото усмихнато човече е заредено със специално значение.
Има неща, за които не говори, а аз не знам как да повдигна темата. Съпругата му. Дъщеря му. Въпросите ми все са общи: „Как си? Как мина денят ти?“. Вратата е отворена. Ако иска да говори, ще го направи.
Идва в бара във вторник и в четвъртък както обикновено. Приготвям му върджин „Олд фешънд“. Винаги, когато имам време, разговаряме. Не сме толкова приказливи, когато сме лице в лице, телата ни наваксват с интимността, която сме развили, разменяйки си съобщения.
Невинаги отговаря бързо на съобщенията ми. Може да минат час, два или три без отговор. Междувременно препрочитам съобщенията, претърсвам всяка дума за възможността от недоразумение. Точно по времето, когато съм убедена, че съм съсипала всичко, той ми пише отново. Приятелски. Открито.
В ресторанта бързо отивам в кухнята за маслини, чиста лъжица, нещо за хапване и се забавям на връщане. Наблюдавам го, красивия мъж на стола до бара.
Присъствието му ме въодушевява. Вървя с вдигната глава, а гърбът ми е по-изправен. Гласът ми се извисява уверено и прилежно заглъхва в края на изреченията ми. Нося го, неизбежността на това тайно течение между нас, подобно на амулет за късмет. През цялото време е притиснат към сърцето ми.
Нуждаех се от това. Тази допълнителна енергия в походката ми, това малко чудо. Толкова много се нуждаех от него.
Градът все още се вълнува от изчезването на жената. Била от района. Всеки познава някой, който я познава. Не е открита. Никой не го изрича, но го знаем. Просто сме наясно. Знаем, че когато бъде намерена — ако изобщо я намерят — няма да е жива.
Хората са малко по-мили помежду си. На улицата, в магазините, дори в ресторанта. Има мекота в общуването ни, макар накрая всичко да свършва там, където започва кухнята. Но хората се опитват. Дори и Ник посвоему. Помага, така че не сме прекалено заети. Денят на благодарността чука на вратата и градът е започнал да се опразва. Местните си взимат дълги уикенди, пътуват, за да посетят семействата си, оставят се да бъдат увлечени в празничните си програми. Скоро ще започне най-лудият период от годината, но засега нещата са притеснително спокойни. Затишие пред буря.
Тази вечер обслужването приключва рано. Заключвам вратата след последните ни клиенти — родители, опитващи се да накарат децата си да си легнат преди десет. Ерик раздига останалите чинии. Кора вече застила чисти покривки и блестящи сребърни прибори за утре. Ник се суети в кухнята и събира мръсни тигани, щипки и шпатули.
Софи стърже няколко тави за кейк с цялата енергия, която ѝ е останала. Обикалям салона, за да събера използваните чаши.
Бръмчене в престилката ми. Оставям закръглена винена чаша и проверявам телефона си.
Да не пропуснах последните поръчки? Не се безпокой, ако е така. Не исках просто да се размина с моя върджин „Олд фешънд“.
Петък е. Не е вторник, нито четвъртък. Дойде вчера в изпълнение на обичайната си програма. А сега иска още.
Поглеждам кухнята. Ерик и Софи почти са приключили със съдовете. Ник е взел кърпа и им помага да изсушат всичко. Кора си брои бакшишите.
„Пропусна — пиша му. — Но може и да успея да те вмъкна. Само ми дай… 20-30 минути? Може да получиш питие в извънработно време.“ Отвръща ми със: „За мен е чест“ и усмихната емотиконка в края.
Влизам в кухнята, а три чаши за вино стърчат между пръстите ми.
— Момчета. — Ник и Ерик вдигат очи. — Аз мога да затворя. Остават ми още няколко чаши за полиране, но не ми пречи. А вие си тръгвайте, всички.
След петнайсет минути всичко е на мое разположение. Пикапът му спира отвън. Престилката ми отново избръмчава.
Чисто ли е?
Поемам си дълбоко дъх, преди да отговоря.
Чисто е.
Когато отивам да отключа вратата, го заварвам да чака с ръце в джобовете, косата му се вее изпод ушанката. Брадичката му е пъхната в дебел вълнен шал, но лицето му е достатъчно открито, за да видя усмивката му.
— Влизай.
Сакът му отново е тук и подскача на бедрото му с всяка стъпка. Потреперва, докато сваля ципа на палтото си, и разтрива ръце, преди да се настани на обичайния си стол край бара. Сакът лежи в краката му като послушно куче. Започвам да забърквам питието му. Обгърнати сме от тишина. Тя е приятна, от онзи вид, който разцъфва между двама души, на които не им е необходимо да си говорят постоянно.