Разбърквам питието му и го завършвам с черешка.
— Е, как беше тази вечер? — пита ме.
— О, нали знаеш. Не много натоварено. Обаче следващата седмица — тогава вече лудостта ще се развихри. И няма да затихне чак до края на годината.
Плъзгам чашата към него. Отпива и килва одобрително глава.
— Благодаря, че ме вмъкна.
— За най-лоялните си клиенти винаги ще намерим начин.
Отмествам битера и портокала, които използвах за коктейла му. Той посочва стола до себе си.
— Защо не дойдеш да седнеш?
Оглеждам салона. Нервна съм, толкова е глупаво.
Той облизва устни.
— Нямам намерение да те принуждавам да нарушиш кода на бармана. Аз просто… трябва цяла нощ да си била на крака. — Привежда се напред. — И тук няма никой, който да види това… нарушение.
Засмивам се. Предполагам, че има право, казвам му. Заобикалям бара и се настанявам на стола до него. Сега, когато не сме в обичайните си позиции — той седнал, а аз изправена, с бара като бариера между двата ни свята — се чувстваме по-близо от всякога, натикани в роли, които сме изпълнявали виртуално, но не и физически почти цяла седмица.
Побутва питието си към мен.
— Пийни, ако искаш. Струва ми се грубо да пия сам.
Мисля да му кажа „Не, благодаря“. Но има някаква уязвимост в начина, по който току-що направи предложението си, което го прави невъзможно да откажа. Пръстите ми леко докосват неговите, докато хващам чашата. Отмятам глава назад и леденото кубче се удря в зъбите ми.
Седим на бара, споделяме питие — виждала съм това и преди. На кино. Шпионин отпива от мартинито си, жена във вечерна рокля изтръгва питието от ръката му.
— Знаеш ли — започвам, — чувала съм, че ако пиеш от нечия чаша, ще можеш да прочетеш мислите на човека. Ще откриеш тайните му.
Той се засмива.
— Нима?
Кимам и оставям чашата. Той ме гледа внимателно. Насилвам се да не поглеждам встрани.
— Е — казва. — Това би било любопитно.
Около нас изниква силово поле. Тласка ни един към друг, един в друг. Отдръпвам се. Изправям гръб, изкашлям се и прибирам кичури коса зад ушите си.
— Ще правиш ли нещо интересно за празниците?
Съжалявам за въпроса още щом излиза от устата ми. Толкова е банален. Толкова е повърхностен. И толкова е неуместно да питаш това някой, който току-що е преживял огромна загуба.
Той отпива от питието си и поклаща глава.
— Не и тази година. Ще си бъдем само двамата със Сеси. Имаме някои роднини извън щата, но нещата са… сложни.
— О, повярвай, разбирам.
Разклаща леденото кубче на дъното на чашата си.
— Ами ти?
— Ще съм на работа. Ще се скъсаме от работа дори на самия Ден на благодарността.
Той потреперва солидарно.
— Всичко е наред — уверявам го. — Не си падам особено по празниците. — И тогава решавам да го кажа, защото, когато скърбиш, хората не очакват да говориш за покойниците си, но знам, че ще ме разбере. — Дори и родителите ми да бяха още тук, те също не си падаха особено. Все бяха толкова заети, знаеш ли?
Онова, което не му казвам: родителите ми не бяха небрежни към мен, но имам чувството, че през първите десет години от живота ми очакваха да усвоят родителството, докато един ден им се наложи да приемат, че това е то, че нещата са се подредили възможно най-добре. Баща ми беше човек, който обичаше от разстоянието на кухнята си, грижовните му инстинкти бяха запазени за непознатите, които идваха в ресторанта му. Моят план винаги е бил да съм барманка, защото си мислех, че това ще е шансът ми да обикна хората отблизо. Не разбирах, естествено, че повечето хора очакват от бармана си да ги остави на мира, по дяволите.
Ставам от стола си и отивам да взема празната чаша на Ейдън. Той ме спира, като ме хваща за ръката. Внимателно откопчва пръстите ми от чашата и ги преплита със своите.
— Е, изглежда, че и двамата сме в една лодка.
Мога единствено да кимна. Дланта му е гореща върху моята, усещам пулса му върху моя. Той пуска пръстите ми. Незабавно ми липсва контактът с кожата му. Ръката му се вдига към лицето ми. С три пръста отмята кичур от косата ми, измъкнал се от опашката ми.
Надига вежди, сякаш иска разрешение. Кимам и с това движение лицата ни леко се приближават. Ето така ще го запомня завинаги: аз съм тази, която първа се навежда. Каня го. За миг ми се струва, че всичко съм разбрала накриво. Че той ще се отдръпне, ще остави двайсетачка на бара и ще си тръгне. Вместо това ме възнаграждава с меката си длан, хванала брадичката ми. Микроскопично потрепване на палеца му, докато докосва ъгълчето на устата ми.