Или пък не си гледа телефона. Прибира се у дома и разбира, че те няма. Знае какво следва. Полицейски сирени, залавяне, разплата. За нищо на света не иска да участва. Надига пистолета към главата си и стреля.
Друг сценарий: качва дъщеря си в пикапа. Казва ѝ, че трябва веднага да заминат, че няма време да си съберат багажа. Кара, кара, кара и никога не го откриват. Той и Сесилия заживяват като компютърно състарени образи в сайта на ФБР.
Или пък взема пистолета, качва дъщеря си в пикапа и кара до далечно място. Може би я убива, преди да убие себе си. Видя го в първата вечер в къщата, ужаса в очите му, когато тя го извика, когато почти го хвана. Чувала си звуци през нощта, стъпки по коридора. Момичето го гледа все едно той е всичко за нея. А той ще направи всичко, за да продължи да поддържа тази версия за себе си.
Не искаш той да умре. Това те обърква, но знаеш, че не искаш. Не искаш и дъщеря му да умре.
Винаги си мислила, че когато моментът настъпи, ще знаеш със сигурност.
Ако това не е моментът, какво е?
Ако не сега, кога ще избягаш?
Майка ти, баща ти, брат ти.
Джули, приятелка, която никога не си заслужавала. Мат.
От пет години чакат.
Трябваш им жива.
Трябваш си жива.
Винаги си мислила, че когато моментът настъпи, ще знаеш със сигурност. Това не е моментът. Ти си в спалнята и седиш по турски до радиатора.
Това означава ли, че вярваш, че ще имаш и втори шанс? Вярваш ли си, че ще получиш друга възможност? По-добра, по-сигурна?
Това е твоят живот. Успя да се спасиш през първия ден и се спасяваше всеки ден след това. Никой не дойде да ти помогне. Правиш го сама и сама ще се измъкнеш от това.
Не е това моментът.
И къде те оставя това?
Не можеш да вярваш на себе си. Прехапваш устни, впиваш зъби в деликатната кожа и хапеш още по-силно и по-силно, докато нещо поддава. Усещаш метален вкус. Вкусваш топлина. В теб нараства ярост, която заплашва да те погълне. Искаш да плачеш, да крещиш, да виеш. Да призовеш буря със силата на ума си. Искаш да не усещаш нищо. Искаш да се извисиш над всичко това. Искаш да спреш да се чувстваш все едно си разкъсвана на части.
И още нещо.
Ако се прибере и види отключените белезници, ще разбере, че е пропуснал. Привидно ще обвини теб, но дълбоко в себе си ще знае. Ще спре да си вярва. Отново ще стане по-бдителен.
А той ти трябва немарлив, разсеян. Искаш го с непокътната самоувереност.
Направи го.
Това е най-голямото предателство. Това е акт на вяра.
Не се изправяш. Вместо това стискаш гривната на белезниците и събираш металните краища.
Механизмът изщраква и се затваря.
31. Номер четири
Дъщеря му тъкмо е направила първите си стъпки.
Скоро вече няма да ѝ трябвам, каза той.
Какво искаше да направя? Да го убедя, че това не е истина?
Самата аз имам три деца.
Бих могла да го излъжа за всичко, освен за дечицата си.
Така че му казах.
Може би няма да ѝ трябваш, казах. Може би един ден изобщо няма да има нужда от теб.
Нараних го.
Очевидно казах погрешното нещо. Но само това имах.
Той щеше да го направи при всички положения. В това бях сигурна. Имаше нужда да го направи. Нещо повече: имаше нужда да се гледа как го прави. Видях го, когато това ставаше. Проверяваше се. Все се гледаше в огледалото на колата ми.
Сякаш искаше да се увери, че още го може. Сякаш трябваше да го види, за да повярва.
Не съжалявам, че казах това за дъщеря му. Може би това скъси живота ми с някоя и друга минута, но не съжалявам, че се възползвах от този единствен шанс.
Както казах, само с това разполагах.
32. Емили
Прекратиха издирването на изчезналата жена. Случаят все още е отворен според статията на четвърта страница в местния вестник, но всички знаем какво означава това. Разследващите вече са изчерпили всички места за претърсване и нямат следи, които да последват. Не разполагат с нищо.
Продължаваме да си живеем живота. Егоистично. Глупаво. Какво друго бихме могли да сторим? Празниците чукат на вратата. Всички би трябвало да бъдем щастливи. Денят на благодарността е брутален. Подготвям се за смяната си като онези деца в „Игрите на глада“, само дето моите оръжия са удобни обувки, допълнителен ластик за опашката ми, щедро количество лак за коса и матовото червило, което се изтрива само като се натърка със зехтин.
Въпреки всички тези предпазни мерки краката ми плачат за почивка в края на обслужването в шест часа следобед. Един поглед в огледалото зад бара ме информира, че бузите ми са на петна, челото ми лъщи, а съвършената ми коса е само спомен. Ръцете ме болят от забъркването на мартини с ябълков сайдер и еспресо. Усещам тежест в кръста си. При всяка стъпка остра болка пронизва краката ми.