Болката се търпи. Болката е част от плана. Първите си стъпки съм ги направила на пода на татковия ресторант. Прекарах детството си в събиране на бакшиши, носене на сметки, допълване на чаши с вода, опарвала съм ръцете си с горещи чинии. Болката мога да я понеса.
Онова, което ме разкъсва на твърде много части, е останалото — случаите, когато се обърквам, несправедливостите, които позволявам да се случат. Ерик прецаква разядките на четворната маса и не мога да се принудя да му кажа да си оправи кашата. Връщат ми един „Сайдкар“ с обяснението: „Много е слаб“. А после идва и катастрофата „Шърли Темпъл“. Следобеда Ник ми казва рецептата — газирана вода, ликьор от касис, разбъркваш, малко като „Шърли Темпъл“ за възрастни, нали се сещаш? Опитвам, преди да започнем да обслужваме първите клиенти. Става. Отива в менюто.
Едва когато започваме с обслужването на следващите клиенти, Кора заговаря за напитките, като вижда три от тях на бара.
— Идеята беше моя — заявява.
— Моля?
— Рецептата. Аз я измислих. Казах за нея на Ник на обяд.
Дори не е ядосана, само изпитва нещо средно между шок и примирение. Той ѝ е откраднал идеята. Като злодей от анимационно филмче, като хулиган от комедиен сериал. Просто я е откраднал. А аз нямах никаква представа.
— Много съжалявам — казвам ѝ.
— Всичко е наред.
Не е наред, но аз съм нейната шефка, така че се преструва, че е наред. Махнала се е, преди да успея да се извиня отново.
Хората обичат да мислят, че бизнесът е противоположността на личния живот. Всеки, когото някога го е било грижа за работата му, дори и съвсем малко, ще каже, че това са глупости. Това, което вършим тук, е най-личното нещо. И когато допускам грешки, хората страдат. Няма значение, че това е бизнес. Накрая метаболизмът превръща всичко в тъга.
Денят на благодарността ни поглъща като ядрена гъба, а после приключва рано. Това е семеен празник. Никой не иска да е навън след единайсет вечерта. Ресторантът притихва. В продължение на няколко минути се суетим и не знаем как да съществуваме след хаоса. Въздишаме. Разтриваме вратовете си, издухваме си носовете и разклащаме бутилки с вода. Също като след ураган, започва разчистването.
— Някой иска ли да отнесе тези вкъщи?
Софи държи кутия с торбички с лакомства — половината са шоколадови трюфели, другата половина — лавандулови маслени сладки. Цяла нощ ги раздавахме заедно със сметките. Останали са около десетина.
Никой не казва нищо. Не се срамуваме от подаръците, но тази вечер на всички ни е писнало от ресторанта. Никой не иска да си взима спомени за вечерта и да си ги носи вкъщи.
Софи оглежда стаята.
— Хайде де, хора. Няма да позволя тези да се похабят, а и аз не ги ям. — Погледът ѝ се спира на мен. — Шефке?
Не отказваш на Софи.
— Да, добре.
Взимам кутията и ѝ благодаря. След като приключваме с разчистването, казвам на Ерик и Йоанда да тръгват.
— Къде ще ходиш, по дяволите? — настоява да знае Йоанда. — Почти полунощ е.
Измислям, че трябва да взема нещо от дрогерията. Йоанда ме поглежда скептично. Чакам я да продължи да разпитва — да изтъкне, че дрогерията затваря в десет и че със сигурност няма да е отворена в празничната нощ — но е твърде изморена за това. От времето точно след смъртта на родителите ми знае, че понякога трябва да бъда сама и не помага, ако го поставя под въпрос.
— Само карай внимателно.
Вътре в моята хонда „Сивик“ вадя телефона си. След вечерта в килера с Ейдън не си писахме двайсет и четири часа, сякаш бяхме твърде смаяни, за да говорим. И тогава, точно когато се канех да си легна, той ми писа: „Мисля си за теб:)“.
„О, нима?“, писах му в отговор. „Да“, потвърди той. Отвърнах: „И аз за теб :)“ и след това се върнахме към обичайната си размяна на съобщения. Той се върна в ресторанта във вторник. Прекарах деня в наситено с електричество замайване, постоянно поглеждах към вратата, макар да знаех, че още е рано. Когато най-сетне влезе вътре, стомахът ми се сви. Погледът му срещна моя. Усмихна се. И аз се усмихнах. В продължение на няколко мига бяхме само двамата. Двама щастливи идиоти, споделящи най-възхитителната тайна на света.
Не подновихме подвизите си в килера. Но имаше многозначителни погледи, бързо докосване по китката ми, когато си взимаше сметката, и прегръдка през кръста, когато никой не гледаше. И точно преди времето за затваряне, чудо: изчака салонът да се изпразни, а после ми каза да си затворя очите и да протегна ръка. Когато го сторих, остави нещо хладно в дланта ми и я сви в юмрук.