— Давай — каза ми. — Отвори очи. Погледни.
Разтворих пръстите си, за да видя малък сребърен медальон. Знакът за безкрайност се полюшваше от тънка верижка, а розов кварц беше вграден на гърба му.
— Боже мой — прошепнах. — Откъде го взе?
Не отговори. Каза ми да се обърна.
— Надявам се това да не е прекалено, за да бъде носено на работа.
Уверих го, че е идеално. Хвана косата ми и внимателно я отмести встрани. Застанах неподвижна, докато закопчаваше огърлицата, и потреперих, когато кокалчетата му докоснаха тила ми.
А сега е мой ред. Не е бижу, но сладкишите на Софи са най-хубавото, което мога да предложа в момента.
Включвам телефона си и пиша: „Ей. Имам изненада за теб“.
Натискам „Изпрати“ и паля двигателя. Къщата на съдията не е далеч от центъра на града, може би на десетина минути път с колата от ресторанта надолу по главния път. Бих могла да се насоча натам. Около пет минути по-късно джобът ми вибрира. Намалявам скоростта и проверявам телефона си.
„Каква е?“, пише ми той.
Пиша с една ръка: „Съвсем скоро ще разбереш. Доставям по домовете:)“.
Каня се да натисна повече газта, когато телефонът ми отново избръмчава.
„Кога?“
„Ами след около… две минути? Почти в края на улицата ти съм. Ха-ха.“
Прочитам внимателно съобщението, изтривам „Ха-ха“ и го изпращам. Незабавно се появяват трите точки, подсказващи, че ми пише.
„Добре. Не мърдай. Ще дойда при теб. Сеси спи и не искам да се събуди. Първият Ден на благодарността без мама, нали разбираш?“
Отмятам рязко глава назад и я удрям в облегалката. Как не се сетих за това? Писахме си тази сутрин, но просто обичайните „здрасти“ и „приятен ден“. След това празничната лудост ме държа твърде заета, за да си гледам телефона толкова често, колкото ми се искаше. Успях единствено да изпратя лаконичното — и глупаво, както осъзнавам сега — „Честит Ден на благодарността!“ по време на една почивка за тоалетната, докато Ерик блъскаше по вратата и крещеше нещо за „Грей Гус“.
„Разбира се — пиша му в отговор. — Много съжалявам, че се изтърсвам без предупреждение. Ще чакам отпред.“
Не отговаря. По дяволите. Какво си мислех? Да се появя така неочаквано?
Твърде късно е да се върна. Той сигурно вече е тръгнал. Ще подкарам надолу по улицата, ще свия вляво и ще изключа двигателя.
След няколко секунди той тича към хондата. Излизам навън. Не носи палто, само дебел бежов пуловер. Няма нито шапка, нито ръкавици.
Щом стига до мен, се засмивам и посочвам откритото му гърло и голите му ръце.
— Колко бързо се изстреля навън?
Преди да ми отговори, се оглежда, сякаш за да провери дали сме сами. След това приближава устните си към моите, първоначално нежно докосване, а после друга и по-продължителна целувка.
— Май съм бързал да те видя.
Ръцете му се пъхват под палтото ми и намират бедрата ми. Притиска ме към хондата внимателно. Обвивам ръце около раменете му, оставям се да се разтопя в обятията му.
За момент забравям Деня на благодарността. Забравям ресторанта. Забравям за ограничения, слаби „Сайдкари“, откраднати идеи — за стягането в гърлото си, когато мисля за бъдещето, за замръзналата вода в дробовете ми, когато опитвам да си се представя след пет, десет, двайсет години.
Колкото и да е мъчително, се отдръпвам за достатъчно дълго, за да му подам кутията със сладкиши.
— С любезното съдействие на Софи за любимия ни клиент.
Надига едно от пакетчетата към светлината на уличната лампа.
— Сладкиши. Е, това е прекрасно. Благодаря. И моля те, кажи на Софи, че благодаря и на нея.
Казвам му, че няма защо и отново се извинявам, много се извинявам, че се появих така. Че трябваше да се сетя, че не съм помислила, че наистина се надявам да не съм го обезпокоила.
— Не се тревожи за това. — Поставя кутията на покрива на хондата. — Трябва да се връщам — казва ми, но не помръдва. Нещо го задържа тук. Изкушение. Миг, по-хубав, отколкото си го е представял, който умолява да се проточи.
Отново ме докосва. Поставя ръка на тила ми и нежно подръпва косата ми. Бързо гризване по долната ми устна. Огън в стомаха ми.
Дишането ми става по-дълбоко. Притискам го към себе си, толкова силно, колкото изморените ми ръце позволяват. Искам го целия, искам да ме има цялата. Суети се с пуловера ми, с ризата ми. Нетърпеливи пръсти по кожата ми. Неговият студ и моята топлина. Затваря очи.