Сесилия му маха разсеяно, нетърпелива отново да пусне филма. Ти кимаш леко на баща ѝ.
По-скоро тича, отколкото да върви към вратата, и след като те поглежда за последно, излиза. Ключалката изщраква отвън, безполезна предпазна мярка, за да задържи натрапниците отвън, но не и — напълно съзнаваш това — някого да напусне къщата.
Мислите ти бушуват в главата. Пърхат около теб като комари, хленчат, твърде бързи са за теб. Пресягаш се да ги уловиш, опитваш се да ги разгледаш една по една.
Няма го. Не и за дълго, каза, но го няма. Само двете сте. Ти и Сесилия. Помръдваш на дивана, в стомаха си чувстваш тежест, когато го виждаш.
Телефона му.
Толкова бързаше да излезе, че е оставил телефона си на страничната облегалка.
Оглеждаш се. Ключът от пикапа му виси до вратата. Ами той? Къде е той?
Ако излезеш — ако опиташ да прибягаш до пикапа — дали ще те види?
Сесилия се сгушва до теб. Бориш се да останеш съсредоточена. Мозъкът ти гази из царевично брашно, плува в меласа. Можеш ли да я оставиш?
В гърдите ти се стяга юмрук.
Остана заради нея. В деня, когато той не те заключи добре. Каза си, че оставаш заради камерите. Защото не си сигурна. Защото си изплашена. Но би могла да намериш увереност. Би могла да намериш смелост.
Беше заради момичето. Остана заради момичето. Сега го знаеш.
По какъвто и начин да успееш да се измъкнеш оттук, той трябва да включва и нея. Искаш да е в безопасност. Искаш постоянно да е пред очите ти.
Точно преди да излезе, баща ѝ посочи на запад. През първата нощ, когато те доведе в къщата, дойдохте от обратната посока. Мислиш. Трябва да се довериш на спомените си за пътя, за следите от гуми, за посоката, от която допускаш, че сте дошли. Би могла да потеглиш на изток и да следваш същите пътища. Той те накара да затвориш очи, но ти усещаше под себе си плавния ход на пикапа, което означаваше асфалт.
Чакаше го да сбърка. Внимаваше.
Чакаше, за да си сигурна.
Трябва да е сега.
Ако не избягаш сега — когато го няма, с телефона му и ключовете за колата в ръцете ти и с очертанията на план за бягство — тогава кога?
Ушите ти започват да бучат. Колко време похаби, за да мислиш това — две минути, три? Трябва да е сега.
Можеш да си у дома за Коледа. Това накланя везните. Последната мисъл, която ти е трябвала, за да те тласне отвъд ръба. Взимаш дистанционното и натискаш пауза на филма. Сесилия надига вежди към теб, сякаш те пита: „Има ли проблем?“.
Не знаеш как да ѝ го кажеш. Как да ѝ кажеш, че и двете трябва да вървите. Че има неща, които ти знаеш, а тя не, и че трябва да ти се довери.
И ти трябва да ѝ се довериш.
— Трябва да изляза — казваш ѝ. — Да се разходя.
Тя се намръщва.
— Сега ли?
— Да. — Преглъщаш. Опитваш се да говориш с ясния и уверен тон на жена, която постоянно ходи на разходка, която е паркирала колата си точно зад ъгъла. — Просто си спомних… нещо. Трябва да вървя. — Звучи толкова истинско в устата ти, трябва да вървя, трябва да вървя, трябва да вървя. — Няма да се бавя.
Тя свива рамене. Осъзнаваш, че е свикнала на това, свикнала е възрастните да се измъкват по всяко време на нощта, да изчезват по неясни причини, да се връщат все едно това е най-естественото нещо на света.
И тогава ѝ казваш.
— Трябва да дойдеш с мен.
Челото ѝ се смръщва. Прилича на него, когато е ядосан. Когато му говориш или му искаш различни неща. Тя е Сесилия. Тя е дъщеря на баща си.
— Просто ела с мен — казваш.
Тя отново извръща лице към екрана.
— Не мога, наистина. Трябва да кажа на татко. А и все пак, има филм.
Толкова е сладка, толкова е възпитана. Заобикаля темата, щади чувствата ти. Измисля извинения, вместо да каже очевидното: Не мога да изчезна с една непозната в нощта.
— Всичко е наред — казваш ѝ. — Татко ти няма да има против.
Намръщва се. Лъжеш и тя го знае.
Настояваш.
— Всичко ще е наред.
Нямаш доводи, с които да я убедиш, нямаш и време да измислиш такива. Той може да се върне всеки момент.
Трябва да вървиш.
— Хайде.
Ставаш. Тя не помръдва. На тринайсет е. Не на десет, не на шест. Няма да те последва само защото ти си ѝ наредила.
Сръчкваш я.
— Да вървим.
Тя леко се отдръпва. Дразниш я, плашиш я. Иска да я оставиш на мира.
Сега не е време да отстъпваш. После ще обясняваш. Засега единственото, което трябва да знае, е, че си на нейна страна и че животът ще е по-хубав, ако те последва.