— Няма за какво да се тревожиш. Просто разходка. Нали? Само отиваме на разходка.
Искаш да я успокоиш, но в гласа ти има нотка, която звучи плашещо. Започваш да губиш търпение.
Дали пък да не избягаш сама?
Ако не ти позволява да я спасиш, дали ще спасиш себе си, без да погледнеш назад?
Последен опит.
Сядаш отново до нея. Поглеждаш в очите, които са наполовина неговите.
— Чуй ме. — Говориш ниско, дъхът ти е горещ и влажен като мъгла по невидим прозорец. — Няма нищо. Само малко пътешествие. Всичко е наред, да знаеш. Нормално е да прекарваш време без него. Нормално е да искаш това.
Тя се свива на кълбо, а ръцете обгръщат краката ѝ.
— Не знаеш какво говориш.
Не искаш да ѝ споделяш теориите си за онова, което става нощем. Знаеш, че може да грешиш. Знаеш, че нищо не знаеш.
Стараеш се да звучиш колкото се може по-нежно.
— И аз обичах да прекарвам време с родителите си — казваш. — Като бях на твоята възраст. — Гърлото ти се стяга. Тя е тук и те спира, залепила те е като мида за скала. Трябва да се изтръгнеш от тази къща. Да я изтръгнеш от него. Да я изчоплиш като стрида, едно издърпване и отваряш черупката, освобождаваш нишките.
— И аз обичах родителите си — казваш ѝ. — Още ги обичам. И аз ги обичам. Но няма проблем да си отделна личност. Няма проблем да го оставиш. Само за малко.
Тя надига поглед към теб. Бузите ѝ са пламнали, а очите са потъмнели от гняв. Момичето на татко.
— Не разбираш. Ти нищо не разбираш. — Струва ѝ усилие да е лоша с теб. Тревожно свива пръсти в юмруци, бели кокалчета и алена кожа. — Нямаш представа какво е. — Поглежда тавана и сърцето ти се разбива на безброй парченца. Тя сдържа сълзите си. — Никой не знае — казва ти. Гласът ѝ трепери като падащ от небето самолет. — Никой не разбира.
— Слушай. — Трябва да го кажеш. Трябва да опиташ. — Знам, разбираш ли? Знам какво ти причинява.
Тя те гледа неразбиращо.
— Какво?
Нямаш какво повече да направиш, за да я заблудиш. Това умно момиче е яростно лоялно. Единственото, което иска, е да обича да бъде обичана. А ти си я притиснала в ъгъла. Караш я да избира и тя те ненавижда заради това. Не я виниш.
Всяка частица от теб те дърпа към външния свят, всяка частица от теб те дърпа към нея.
Не можеш да го направиш. Колкото и да ти се иска да можеш, няма как да тръгнеш без нея.
Трябва да избереш заради нея.
— Добре. — Изправяш се. Хващаш ръката ѝ и започваш да дърпаш. — Да вървим.
Опитваш се да придадеш на гласа си тежестта на авторитета. Опитваш се да не стискаш твърде силно, да я дърпаш така, че да не нараниш рамото ѝ. Не искаш да я нараниш. Нито сега, нито никога.
Отчасти успяваш. Принуждаваш я да стане от дивана. Но тя се съпротивлява, дърпа се в обратната посока.
— Какво правиш?
Тонът ѝ е по-скоро гневен, отколкото уплашен. Стискаш другата ѝ ръка с лявата си длан и удвояваш усилията си.
По-силна си, отколкото си мислела. Може да е заради всичката храна, която си изяла. Може би мускулите ти са се заздравили. Може би вече не си толкова уязвима. Най-вероятно е адреналинът, който тече във вените ти, притеглянето на нощта отвън, зовът на асфалта, по който скоро ще караш.
Събираш сили и отново дърпаш ръцете ѝ. Става нещо не както трябва, погрешна преценка — глезенът ѝ се блъска шумно в масичката за кафе. В погледа ѝ се чете такова обвинение в предателство, че се налага да извърнеш очи. Наранила си момичето. Последното нещо, най-последното нещо, което си искала да сториш в този живот и във всички, които предстоят.
Преди да успееш да се извиниш, в къщата се понася звук, наранен и първичен. Сякаш собственият ти гняв и болка, натрупали се за пет години, минават от кожата ти към нея като електрически поток. Тя крещи и крещи, и крещи. Устата ѝ е широко отворена, очите ѝ са здраво стиснати, тя го прави по-силно, по-дълго и с повече ярост, отколкото някога си чувала. Искаш да спре и все още си с нея, толкова близо до нея в този миг. Когато мислиш, че ще ѝ свърши въздухът, нещо в нея се отваря, нов приток на въздух, и тя започва отново. Крещи така, че те ужасява, но в същото време тайно, мимолетно те освобождава. Крещи достатъчно и за двете ви.
34. Емили
Стоим един до друг. В първия момент осъзнавам единствено, че пръстите му вече не са заровени в косата ми и че гръдта му не е притисната до моята, разтърсвана от накъсаното ми дишане, след като са ни разделили. Дъхът му се издига, топли капчици в ледения въздух.
Реалността ме облива като студен душ. Този писък. Сякаш дошъл право от хорър филм, където завесата се дръпва встрани, за да разкрие тъмен силует и блясъка на касапски нож.