Стоим по средата на празна улица. Каквото и да е предизвикало този вик, няма как да е на повече от сто и петдесет метра от нас. Застивам на място.
— Какво беше това?
Гласът ми трепери. Тялото му е помръднало в посока към писъка и едва сега осъзнавам, че идва от къщата му. Изражението му става напрегнато. След това явно премисля нещо и се успокоява.
— Това трябва да е дъщеря ми.
Намръщвам се. Това как може да е добра новина?
— Има кошмари. Нощни ужаси. Беше заспала, когато ти ми писа, нали се сещаш?
Разбира се. Облягам се на хондата и краката ми треперят от облекчение.
Тринайсетгодишната му дъщеря, събудена от лош сън.
— Ще ида да я проверя — казва ми.
Толкова съм облекчена, но потискам смеха си, сърцето ми е леко като балон, пълен с хелий.
— Разбира се — съгласявам се, гласът ми отново е сериозен. — Отивай.
Отключвам колата и сядам на шофьорското място. Той чака, докато вратата се затвори, след това бързо ми махва и се затичва към къщата. Наблюдавам го в огледалото, тичането му се ускорява до истински спринт. Баща на мисия.
Потеглям бързо. Чувам тъп звук. Набивам спирачките, сърцето ми отново е в гърлото. Да не би току-що да блъснах нещо? Нищо не виждам, но може би е някоя катеричка?
Или човек?
Да не би току-що да съм блъснала човек? Пътищата тук са толкова тъмни. Дори съдията все се оплаква от това и умолява градския съвет да си развърже кесията за още няколко улични лампи.
Спирам, готова да повърна, и проверявам предните гуми.
Облива ме още една вълна на облекчение. Това е кутията със сладкиши, същата, която остави върху покрива на колата ми и я забрави от бързане.
Продължавам да шофирам. Дори като знам, че писъкът е бил за нищо, не съм в настроение да спирам насред тъмния път, както съм сама. Отправям се право към вкъщи.
35. Жената в къщата
В мига, в който Сесилия започва да крещи, я пускаш. Разтваряш пръстите си. Пускаш я на свобода. Умоляваш я да спре, шшшт, шшшт, шшшт, но е твърде късно. Тя крещи, докато той се появи, вбесено размазано петно, устремено право към двете ви.
Това е най-голямата грешка, която си допускала от пет години насам. Незабавно го осъзнаваш с ослепителна яснота.
Какво вижда той: крещящото си дете, скъпоценното си съкровище, единствената си дъщеря, която внезапно спира да вика, а ти, присвита до нея, напразно си вдигнала умолително ръце.
Вратата се затръшка след него. Една, две, три стъпки са достатъчни. Застава между теб и детето си, сграбчва ви и двете за китките.
Сесилия опитва да обясни, но думите ѝ се препъват една в друга. Всичко е наред, казва, няма проблем, просто ми се стори, че видях нещо, изплаших се и извиках, но нищо нямаше, не съм наранена, тате, Рейчъл само се опитваше, просто се опитваше да помогне.
Интуитивно знае какво да направи. Лъже с надеждата да те спаси.
Той издиша продължително. Пуска ръцете ви. Гърдите му се движат нагоре и надолу, нагоре и надолу, опитва да забави дишането си.
Усмихва се. Това е само театър. Все още можеш да го усетиш, гнева му, пулсиращ под повърхността. Ноздрите му са разширени, погледът му е размътен.
— Добре ли си? — пита със спокоен глас. С гласа на татко.
Тя кима.
Той се обръща към теб, сякаш очаква да отговориш на същия въпрос. Всичко е представление. Всичко е заради нея.
И ти кимаш.
Отново се обръща към дъщеря си.
— Защо не се качиш за малко в стаята си?
Тя отговаря с „Добре“ и офейква, без да се обърне. Направила е, каквото е могла.
Горе вратата на стаята на Сесилия се затваря.
— Съжалявам — прошепваш. — Стана както каза тя, помисли си, че е видяла нещо и се стресна, и…
— Млъквай.
— Съжалявам — казваш му, а после отново: — Много съжалявам.
Не те чува.
— Какво, мамка му, си направила?
Ръцете му са отгоре ти. Стиснал те е и те разтърсва. Преди него не си знаела какво е — никога не си осъзнавала напълно концепцията, опустошителната простота на това някой да има по-голяма физическа сила от твоята. Никога не си била принизявана до нищо от ничии стиснати юмруци. Никога раменете ти не са били толкова силно разтърсвани, че да имаш чувството, че всеки момент ще ти се счупи вратът.
— Беше недоразумение — казваш. — Само се опитвах да…
— Казах да млъкнеш.
Блъска те в стената, мълчаливо и смъртоносно.
Ако можеше, щеше да избягаш в стаята си като Сесилия. Щеше да изчезнеш от живота му, да му позволиш да те забрави за момент. Само че не можеш, защото стаята е негова, светът е негов, иска да те няма, но те иска и тук, точно тук, където може да те вижда.