Ръцете му се впиват в гърлото ти. Стиска и стиска, и стиска, докато пред очите ти започват да танцуват черни петна.
И преди го е правил, но винаги те е пускал в последния момент. Този път не го прави.
Не можеш да дишаш. Сякаш никога не си знаела как се прави. Опитваш се, опитваш се, опитваш се, но стените на трахеята ти са се срутили и нищо не може да премине през нея.
От теб се понасят обезпокоителни звуци. Гъргорене. Опити за хленчене. Последни звуци. Звуци на умиращ човек.
Десет секунди. Някога си чула това в подкаст. Имаш десет секунди, докато изгубиш съзнание. Докато тялото ти се изплъзне завинаги от теб и изгубиш всякакъв шанс за спасение.
Не молиш ръцете си да помръднат, не молиш и краката си. Те просто го правят. Не го разбираш, докато не усещаш хватката му да се отпуска, макар и за кратко.
Чуваш се да пъшкаш, преди най-сетне да успееш да усетиш въздуха, който преминава през ларинкса ти. Кашляш. Давиш се. Отново си поемаш дъх.
Толкова си съсредоточена в задачата да се върнеш към живота, че за секунда или две забравяш, че той е тук.
Но той ти напомня.
Изблъскала си го точно в подходящия момент. Съвсем малко си се съпротивлявала. И това не му е харесало. Никак не му е харесало.
Отново те сграбчва. Едната му ръка е около кръста ти, другата му е върху устата ти и носа ти. Заглушава кашлянето ти. Отново ограбва въздуха ти.
— Млъквай, мамка му — прошепва в ухото ти. Зад теб е и цялата му тежест е върху гърба ти. — Просто млъкни. Мамка. Му.
Всичко, което иска този мъж, което някога е искал, е да спреш да говориш. Да спреш да се движиш. Просто иска да спреш.
Правило номер четири за оцеляване извън бараката: Каквото и да е то, не го знаеш.
Каквото и да е, току-що си го нарушила.
С огромно усилие помръдваш главата си с няколко сантиметра вляво. Погледът ти за секунда среща неговия. Този мъж. Трябваше да те убие още преди много време. Сега го разбира и ти също го разбираш. Толкова е очевидно и неоспоримо. Не си му носила нищо друго, освен грижи.
Лявата му ръка се увива около шията ти. Усещаш натиск в тила си — дясната му ръка най-вероятно. Задушаваща хватка. Държи те в задушаваща хватка.
Не можеш да помръднеш. Едва можеш да мислиш.
Не знаеш дали дишаш. Това познание не ти принадлежи. Принадлежи ти само замъгленото зрение, олекващите крайници, пулсирането в ушите ти — кръвта ти, всеки удар на сърцето ти е като дрънкане на китара.
Звукът те изпълва.
Забавя се.
Един удар, после друг, на все по-голямо разстояние.
Последен опит, докато прилив на светлина разтърсва гръбнака ти, притиснат към гърдите му.
А после нищо.
Всичко почернява.
36. Сесилия
Когато бях малка, татко ме научи да чета. Всяка вечер ме изпитваше: какъв звук издават „н“ и „а“, като се съберат? Ами „а“ и „у“? „И“ и „й“? По-късно ме учеше на думи. Думи за храна, думи за природа, думи за растения. Думи за строителство, думи за медицина, думи за електричество. Веднъж подминахме с колата група пуйки край пътя — трябва да съм била на шест или на седем — и ми каза, че това било ято, ято пуйки.
Вманиачих се. Преминах през цяла фаза да искам да знам как се наричат различните групи животни. Рояк пчели, колония прилепи. Керван камили. Той разпечата списък от интернет и всеки ден ме учеше на нов термин. Сюрия овце, хергеле коне, лъвски прайд. Стана наша игра винаги, като ме водеше някъде с колата. Свине? Черда. Риби? Пасаж. Събор на гарвани гробари. Това ми е любимото. Гарваните са толкова готически. Думата им отива.
Караме се, татко и аз.
Разбира се, че се караме. Той ми е баща. Но знам, че ме обича.
Някои дъщери дори не знаят какво е да те обичат така. Слушам момичетата в училище. В разказите им бащите им винаги са на заден план, работят до късно, появяват се за спортни състезания или по празниците като гости, вместо като истински родители.
А аз винаги знам. Понякога си мисля, че това е единственото сигурно нещо в живота ми, което знам. Все едно какво ще стане, все едно дали ще умра стара или млада, болна или здрава, щастлива или нещастна, омъжена или не. Ако някой ме пита — да речем, че стана известна и внезапно всички поискат да разберат каква съм била, преди да научат името ми — има едно нещо, което бих могла да изрека с увереност.
Ще кажа на света, че баща ми ме е обичал.
37. Жената в опасност
Отвежда те в гората.
Ето как става: оставя тялото ти да се свлече като парцалена кукла върху пода в дневната. Наранена, но дишаща. Това е типично за теб: никога не спираш да дишаш.