Били са бурни времена. Операция „Пустинна буря“ на заден план. Разширен съдебен състав обвинява Майк Тайсън. Полицията арестува Джефри Дамър. Съветският съюз среща края си.
Светът е бил толкова окаян. Толкова хаотичен. Обичах го тогава, обичам го и сега. Това е единственото, което така и не ми отне. Спрях да обичам другите. Спрях да обичам себе си. Спрях да обичам семейството си, когато да ги обичам стана прекалено. Но никога не спрях да обичам този голям абсурден, красив ансамбъл, който всички образуваме заедно.
Не знам защо го прие толкова лично, като обида към себе си и към вярванията си — статистическата невероятност на човешкия живот на земята.
Въздишка, последвана от изщракването на предпазния му колан. Стъпки отвън, които заобикалят пикапа. Вратата на мястото до шофьора се отваря. Освобождава те от колана. Не можеш да видиш, но помниш гората — любимото ти място, преди той да те вземе, с най-високите дървета и най-меката трева.
Тази земя не е мека. Свличаш се шумно отгоре ѝ. Черепът ти се блъска в нещо — корени, дънер, може би камък. Само знаеш, че главата ти гори, скалпът ти кърви и всичко това ти причинява такава болка.
Струва ти се ненужно да те боли толкова.
Но ти не определяш правилата. Никога не си ги определяла.
Тук е мястото, където ще свършиш като треперещо тяло на земята. Скоро всичко ще свърши. Той ще направи каквото трябва, и тогава няма да те има.
Най-сетне.
Никога не си осъзнавала колко енергия ти е струвало да бъдеш жива. Колко си изтощена от вкопчването в биещото си сърце, в дишащите си дробове, докато стихиите продължават да заговорничат срещу теб.
Време е да си тръгнеш.
Чуваш изщракването на пистолет. Вятърът разрошва тревата до теб. Ръката му те сграбчва за тила. Усещаш топлината на тялото му, студения ръб на метал до слепоочието си.
Така ли става? Винаги си мислила, че пистолетът му е само за шоу. Представяла си си, че го прави с ръце, че притиска, чака, гледа, ослушва се за стенанията и съскането на въздуха, напускащ тялото, за да не се върне никога.
Може би си го вбесила толкова, че няма търпение за това. Може би и той иска това да приключи колкото се може по-бързо.
Помръдва. Дъхът му намира ухото ти, горещ и накъсан. Прошепва нещо, което не можеш да чуеш. Чакаш. Представяш си гърмеж, фойерверки под клепачите ти, взривяваща болка, разбиваща черепа ти на две. Чакаш и чакаш, но не идва.
Дочуваш глух звук. И двете му ръце са те стиснали.
Минава ти една мисъл.
Да не би току-що да е пуснал пистолета?
Пръстите му пробягват отзад по главата ти, където черепът ти се е пукнал. Болка те пронизва чак в мозъка. Преминава през тялото ти, побиват те тръпки, завива ти се свят, стенеш, не чувстваш пръстите на краката си, не чувстваш дланите си, не чувстваш целите си ръце и после нищо.
Изгубваш се в мрака.
38. Жената преди много време
След като брат ти започва да те избягва, записваш да учиш психология. Професорът ти някога е лекувал ветерани с посттравматично стресово разстройство. Един ден обяснява, че травма е, когато се видиш да умираш. Ставаш свидетел на собствената си смърт и това ти се струва толкова истинско, че вече никога не си същият човек.
Не разбираш до момента, в който изведнъж ти става ясно.
Една съботна вечер Джули те убеждава да излезете. Тя си има нова любима. На дансинга я целува пред теб. За първи път приятелката ти — твоята най-добра приятелка, единственият човек, с когото можеш да си представиш, че живееш — е влюбена. Радваш се на този факт като на скъпоценен дар.
Пръстите ти се вкочанясват. Не разбираш веднага какво става. Ето как се развиват нещата: съзнанието ти се замъглява, но не го осъзнаваш, а когато го разбираш, вече е твърде късно. Обзема те странно спокойствие. Носиш се над дансинга, отделена от тълпата с невидим воал. Около всяка светлина се вият сини ореоли. В продължение на няколко минути се чувстваш спокойна, а после изпитваш нещо особено.
Слизаш от дансинга. Оставяш питието си на най-близката маса. Твоето питие — никога не си го оставяла без надзор. Но ръката ти не е била отгоре му през цялото време. Чашата няма капак. Ти танцуваше. Оставила си вратата леко открехната, съвсем леко, колкото някой непознат да се промъкне и да те нарани.
Излизаш навън. Трябва ти полъх студен вятър, арктически студ, за да се съвземеш. Севернякът да хапе бузите ти и да ти напомни, че си жива. Само че вятърът тази вечер е топъл и влажен, а главата ти се пълни с мъглив сироп.
Спираш такси. Изпитваш едновременно шок и облекчение, че си в състояние да го направиш.