Всеки в града има история за Ейдън Томас. Ако си хлапе, ти е спасил задника само няколко мига преди коледния парад. Появил се е, когато си имал нужда от него, с колан с инструменти на кръста, за да поправи паянтовата ти шейна, да изправи еленовите ти рога.
Преди две години, когато се разрази онази ужасна буря и падна дървото върху къщата на стария господин Макмилън, Ейдън дойде с колата и включи генератор, докато оправи електрическите жици. Всеки уикенд през следващия месец се връщаше, за да поправи покрива. Господин Макмилън опита да му плати, но Ейдън не би взел парите.
Историята на семейството ми с Ейдън Томас се случи, когато бях на тринайсет. Баща ми беше в разгара на вечерните резервации, когато хладилникът се повреди. Забравила съм подробностите, а може би никога не съм си давала труда да ги науча. Винаги беше едно и също — развален мотор, късо съединение. Баща ми пощуря, докато опитваше да измисли как да се оправи, като в същото време се справя и с кухнята. Любезен мъж, който вечеряше със съпругата си, дочу и предложи помощта си. Баща ми се поколеба. И тогава в един рядък миг, в който си казал: „Какво по дяволите“, заведе мъжа в кухнята си. Ейдън Томас прекара по-голямата част от вечерта на колене, учтиво искаше инструменти и успокояваше измъчения персонал.
Когато поправката приключи, хладилникът вече охлаждаше. А баща ми започна да се съвзема. В кухнята предложи на Ейдън Томас и на съпругата му по чаша крушово бренди. И двамата отказаха: той не пиел, а тя тъкмо била забременяла.
В онази вечер помагах, както правят децата на собствениците на ресторанти. Когато отидох да допълня купата с ментови бонбони на масичката на хостесата, заварих Ейдън Томас в салона. Ровеше в джобовете на палтото си, както правят клиентите в края на вечерята, с надеждата да намерят портфейлите си, телефоните си и ключовете за колата. Смехът на баща ми се дочу чак от кухнята. Моят баща, страхотен шеф със страховит нрав, чийто перфекционизъм толкова често се сриваше до гняв. Успокоен. Наслаждаващ се на рядък момент на отдих в ресторанта, който беше изградил. Толкова щастлив, колкото изобщо би могъл да бъде.
— Благодаря ти за това.
Ейдън Томас ме погледна, сякаш едва сега бе забелязал присъствието ми. Искаше ми се да уловя думите си, все още висящи във въздуха между нас, и да ги погълна. Когато си момиче, още в ранна възраст се научаваш да мразиш тембъра на гласа си.
Зачаках да ми кимне разсеяно и бързо да иде в кухнята, за да ми се подиграе, както правеха повечето възрастни. Но Ейдън Томас не беше като другите възрастни. Не беше като никой друг.
Ейдън Томас се усмихна. Намигна ми. И изрече с нисък и тежък глас, който отекна някъде дълбоко в мен, в част от тялото ми, която до онзи момент не знаех, че съществува.
— Няма защо.
Беше нищо и всичко едновременно. Беше обикновена учтивост и безкрайна доброта. Светъл ореол, спуснал се върху невидимо момиче, измъкнал я от сенките, позволил ѝ да бъде забелязана.
Нещото, от което най-много се нуждаех. Нещо, което дори не ми беше хрумвало да искам.
Сега гледам как Ейдън Томас е замръзнал, докато отпива и ме наблюдава над чашата си. Вече не съм скритото момиче, очакващо мъжете да я озарят със светлина. Аз съм жена, която току-що е застанала насред ореола, който сама е създала.
Пресяга се. Нещо се променя. Смущение в света, сблъсък на тектонични плочи на километри под река Хъдсън. Пръстите му докосват моите, палецът му минава през китката ми, а сърцето ми — сърцето ми дори не бие в този момент, него просто го няма, няма, няма, няма, няма, не може да се справи.
— Благодаря — изрича. — Това беше много… Благодаря ти. — Леко стискане, неразгадаем и безценен заряд прескача от него към мен.
Пуска ръката ми, накланя глава, за да допие питието си. Шията му, цялото му стегнато мускулесто тяло излъчва спокойна увереност.
— Колко ти дължа?
Взимам празната чаша и я изплаквам зад бара. Старая се ръцете ми да са заети, за да не види, че треперят.
— Знаеш ли какво? Не се тревожи. От заведението е.
Вади портфейла си.
— Хайде де.
— Всичко е наред. Наистина. Можеш да…
Можеш скоро да ме черпиш с едно и ще сме квит, бих казала, ако съпругата му не беше починала толкова скоро. Вместо това разгъвам чиста кърпа и започвам да подсушавам чашата му.