Той идва и не изрича и дума. Носи ти вода, понякога супа. Храни те. Надига към устните ти чаши с вода и лъжици с пилешки бульон. Подпира те на сгъвката на лакътя си. Когато се задавиш, те потупва по гърба между лопатките.
Понякога си мислиш, че това е всичко, което иска той. Да притежава някого, напълно и абсолютно. Някой да има нужда от него, само от него.
Може би заради това не го е направил. В гората. Видял е в теб нещо, което му се е сторило по-интересно от смъртта. Болката и безкрайната ти способност да я усещаш и да го показваш. Ще приеме възможността отново да станеш цяла, стига той да е този, който ще те сглоби.
Правило номер пет за оцеляване извън бараката: той трябва да се нуждае от теб толкова, колкото ти се нуждаеш от него.
Една сутрин, след като Сесилия отива на училище, той те води в банята и те надвесва над ваната. Водата се излива по главата ти, в ушите и в устата ти. Вкусваш кръв. Слага шампоан на косата ти и внимателно търка скалпа ти. Той все още гори. Потреперваш и той казва „Не мърдай, не мърдай — ще свърши по-бързо, ако си неподвижна“.
След това повръщаш. Стиска те за раменете и те насочва към тоалетната. Хваща косата ти с едната си ръка и я държи назад сякаш си с махмурлук, а той ти е приятел, сякаш си болна, а той е майка ти. Мускулите на стомаха ти се свиват толкова силно, че дъхът ти спира. Продължаваш с пристъпите на повръщане дори след като нищо вече не е останало — само болезнени напъни, които отекват в тоалетната чиния. Стискаш ръката му. Това е рефлекс.
Не знаеш, че го правиш, докато и той не стисне леко в отговор.
Преминавате през това заедно.
Води те обратно в спалнята и те слага да легнеш на леглото. Няма го вече твърдият под. Оставяш се да потънеш в матрака и меките чаршафите под бузите ти. Щом трябва, нека завивката те погълне. Нека стаята се срути отгоре ти. Ще се оставиш на всичко.
Приключила си с битките.
Поставя дланта си на челото ти. Имаш треска. Зрението ти е замъглено. Всеки път, когато опитваш да седнеш, земята под теб се отваря. Казваш му, че трябва някой да те види, лекар, който и да е. Той ти отговаря да не се тревожиш. Всичко ще е наред, казва ти, стига само да се успокоиш.
Мозъкът ти гори. Ранена си и той е тук, и изпитваш студ, толкова ти е студено, въпреки че те завива с още едно одеяло. Мъката те смразява отвътре. Започваш да плачеш. Плачеш за себе си, за Сесилия, за покойната ѝ майка, за жените, по чиито дири е той сега. Всичко се блъска в теб, една тъга, после друга, докато той те пита какво става.
— Жена ти — казваш между риданията. — Бедната ти жена. Само това успяваш да изречеш. Той спира и те пробожда с поглед.
— Какво за жена ми?
Опитваш се да обясниш, да го завлечеш под собствената си приливна вълна от болка.
— Била е толкова млада — казваш му. — И двете. И жена ти, и дъщеря ти. Просто ми е много мъчно за дъщеря ти. — И наистина го мислиш. Чувстваш загубата ѝ толкова силно, колкото чувстваш и липсата на собствената ти майка. Дали изобщо още имаш майка? И ако е още жива, дали все още има надежда, че и ти също си жива?
— Рак — казва той. — Гадна работа.
Рак ли, искаш да кажеш. Наистина ли?
Примижаваш към него през мъглата на треската. Мислила си, че може той да го е направил. Може той да я е убил. Обаче ти казва истината. Двамата с него никога не сте били толкова близки, толкова откровени един с друг.
Приглажда одеялото върху краката ти.
— Понякога е просто кофти късмет — казва ти. — Веднъж успя да го пребори, обаче той се върна след пет години.
Спираш да се страхуваш. Толкова си уморена от правенето на схеми и планове как да доживееш до следващия ден.
Това му и казваш. По-късно същата вечер, когато се връща, му го казваш.
— Сбърка. Онзи ден. Не провери белезниците.
Седи на леглото до теб. Шишенцето с парацетамола подрънква в ръцете му.
— Бяха отключени — продължаваш. — Широко отворени. Можех да си тръгна, да знаеш. Но не го направих.
Оставя парацетамола. Въздъхва — дъхът му е върху лицето ти, върху шията ти, върху гърдите ти. Надвесва се над теб и прошепва в ухото ти.
— Знам.
За един кратък миг виждаш светлината. Трагична мисъл те пронизва, входна рана, изходна рана. Пробужда те рязко. Смазва те, цялата ти геометрична форма, правите ти линии, извивките и ъглите ти се сплескват на пода.
Не е сбъркал.
Веднъж успя да го пребори, обаче той се върна след пет години. Информацията пътува из теб през нощта.
Отнема ѝ време, за да те достигне, но след като най-сетне те открива, се разпространява из теб като инфекция.