Пет години.
Мислиш.
Тогава той те намери.
Щеше да те убие, но не го направи.
Сполетели са го неща. Неща, които не е могъл да спре.
Сполетяла го е смърт, сполетяла е семейството, което е изградил. И не е можел нищо да стори.
Това го е накарало да се развихри.
Трябвал му е контрол. Това е важното за него. Да решава къде започва жената и къде свършва. Да решава всичко и да му се разминава.
Хвана те. Ти беше в пикапа.
Щеше да те убие, но не го направи.
41. Жената без номер
Търсиш го. Човека, който те упои. Предполагаш, че е мъж. Какви са шансовете? Опитваш се да разбереш. Взимаш лаптопа си и пишеш „наркотик в питието статистика“, „наркотик в питието извършители“, „хора, които упояват други хора“. Не можеш да намериш онова, което търсиш. Хората като теб не съобщават какво ги е сполетяло.
Всеки на улицата е заподозрян. Мъжът пред теб в кафенето. Инструкторът по йога, шофьорът на автобуса, преподавателите ти. Никой не е извън подозрение.
Спираш да спиш нощем. Всяка вечер към седем над теб се спуска сянка. Преди да си легнеш, проверяваш дали вратата е заключена. Проверяваш и после проверяваш отново. Поглеждаш в гардеробите. Поглеждаш в банята. Проверяваш под леглото си. Търсиш, търсиш и продължаваш да търсиш заплахата, която те следва като сянка.
Слушаш истории. Четеш ги. Има подкасти, онлайн статии, които ти разкриват мистериите. Научаваш за ученичка, която излязла с приятели и никога не се прибрала. За съпруга, която изчезнала и определено го бил направил съпругът ѝ, но така и не го заловили. За момиче, което заминало през пролетната ваканция. За жена, която се блъснала с колата и изчезнала, преди полицията да се появи на местопроизшествието.
Може би си погълнала толкова много истории, че накрая те са погълнали теб.
Изгубила си способността си да се съсредоточаваш. Лекциите на преподавателите ти се сливат с фона. Заспиваш на лекции, а нощем се взираш в тавана. Оценките ти се сриват. Спираш да пиеш, рязко и изведнъж. Спираш да се виждаш с приятели. Спираш да пишеш съобщения на Мат, твоето почти гадже. Просто спираш.
След известно време оставате само ти, Джули и призраците. Джули никога не се предава.
— Тревожа се за теб — казва, след като са те изгонили от лекциите по медийно законодателство, защото си дремела на мястото си.
— Добре съм — уверяваш я.
— Не, не си — настоява тя. — Това е нормално.
— Мисля, че просто ми трябва почивка — казваш.
Джули ти казва, че и това е нормално. Така че си вземаш почивка. Говориш с академичния си съветник и влизаш в интернет, за да търсиш дървета, въздух, тишина. Точно обратното на града.
Бунгалото е малко. В ранчо стил е, с една спалня. Решаващо е, че принадлежи на европейка, която е сложила капаци на всички прозорци. Жената вярва в ключалките и в стабилната охранителна система. Там ще си в безопасност.
Укрепената къща е на два часа път от Манхатън. Изтегляш остатъка от оскъдните си спестявания — натрупани за четири години работа през лятото, от стажантски програми, по време на които си носила кафе и покупки на редактори, които дори не са си дали труда да научат името ти — за да си наемеш кола. В една неделна вечер натъпкваш в куфара си клинове, меки пуловери и шантави малки книжки. Подкарваш колата на север. Окачваш дрехите си в гардеробите на европейката. Най-сетне си позволяваш да си отдъхнеш.
Напускането на града е като масаж за мозъка ти. В онази седмица си лягаш рано и се будиш с песента на птиците. Донякъде продължаваш с ученето, но основно пиеш чай, четеш забавните си книжки и спиш много. Намираш книга за природата и изучаваш птичите песни. Започваш да вярваш в новия свят.
Има място, което харесваш. В гората. Не много далеч от главния път. Разхождаш се дотам сутрин, след като слънцето изгрее, но преди да е започнало да става топло.
Твоето място е сечище или нещо подобно. Трева, обградена от дървета. Дърветата са в кръг. Твоето място е зелено, после кафяво, после отново зелено, а после синьо. Винаги е тихо, ако се изключат съвсем леките звуци. Шумоленето на вятъра в листата на дърветата, свистенето му сред стръковете трева. Кълвачи и катерички. Птици, които не можеш разпознаеш, колкото и да се стараеш.
Обичаш да сядаш и да си затваряш очите. Да усещаш влагата да се просмуква през клина ти, да се оставиш на земята да те държи. Да настроиш света, за да почувстваш съществуването си в него.
Една сутрин се прибираш от сечището. Не си точно в гората, но не си и в центъра на града.
Това е селски път. Няма достатъчно трафик, за да оправдае наличието на тротоар. Това е място, където никой не те вижда. Ако ще крещиш, което ти е хрумвало на няколко пъти, никой няма да те чуе.