В този ден там има кола. Пуска сирена. В теб се задейства рефлекса на Павлов — щом чуваш сирена, си мислиш, че човекът зад волана е от някоя служба.
Поглеждаш през рамо. Не е полицейска кола. Всъщност е бял пикап. Ченгетата действат така, мислиш си. През цялото време карат необозначени коли.
През предното стъкло мъжът зад волана ти дава знак да спреш встрани. Спираш. Едно правило за безопасност, което ти е втълпено още от детството, изплува на повърхността: да стоиш на разстояние от колата.
Мъжът излиза. Оглеждаш го. Мислено го преценяваш. Приятел или враг, съюзник или нападател? Дали да му стиснеш ръката, или да побегнеш?
Мъжът изглежда спретнат. Усмихва се. В ъгълчетата на очите му се появяват бръчици. Бели зъби, анорак и дънки. Косата е наскоро подстригана. Ръцете му са чисти.
В този момент си готова да му се довериш. В този момент не се страхуваш.
Мъжът се приближава. Освен това мирише хубаво. Никога не си допускала, че злото ще ухае хубаво. Що за дявол би ползвал одеколон?
По-късно си мислиш за месоядните растения. Колко са ярки, за да привличат насекомите. Как ги заблуждават с изкусителни нектари, преди да се нагостят с тях.
След секунда виждаш оръжието — черен пистолет с черен заглушител. Виждаш го и тогава го почувстваш. За първи път в живота ти оръжие се забива в рамото ти.
— Не мърдай — нарежда ти. — Ако опиташ да побегнеш, ще те нараня. Разбираш ли?
Кимаш утвърдително.
— Портмоне? Телефон?
Предаваш му притежанията си. Мислила си какво ще правиш, ако те оберат с насочен към теб пистолет, и си си обещала, че ще дадеш всичко в замяна на живота си.
— Оръжие? Лютив спрей? Нож?
Поклащаш глава.
— Ще проверя и ако открия, че си ме излъгала, няма да съм доволен.
Опипва те. Стоиш неподвижно. Това е първата проверка и ти я минаваш. Не си го излъгала.
— Бижута?
— Само каквото нося.
Чака те да свалиш медальона си и го пъха в джоба си. В някоя друга вселена щеше да приключи дотук. Той щеше да се качи в пикапа, а ти щеше да се отдалечиш бавно, после да се затичаш, да се върнеш в бунгалото и после в града. Щеше да намериш хора и да им разкажеш какво е станало.
В твоята вселена обаче мъжът с пистолета хвърля телефона ти на земята и го разбива с ботуша си. Маха с оръжието към пикапа.
— Качвай се — казва ти.
Ето какво е усещането в момента, когато животът ти става трагедия. Моментът, който си очаквала. Когато животът ти спира да е твой и се превръща в криминална история.
Имаш чувството, че краката ти са се превърнали в олово, гръдният ти кош е замръзнал, а мозъкът ти прехвърля списъка с възможности — дали да тичаш, да крещиш, или да се подчиниш. Но най-вече чувството е, че не става нищо. Земята не се отваря. Ти все още си себе си. Само светът около теб се променя. Всичко се променя, но не и ти.
Да тичаш, да крещиш, да се подчиниш. За бягство и дума не може да става. Би могла да го надбягаш, но не бягаш от мъж с пистолет. Не и ако има шанс да те залови. Да крещиш? Крещиш само ако знаеш, че ще те чуят. Ти си на тих път и няма никой, докъдето ти стига погледът. Не крещиш.
Да се подчиниш. До този момент не знаеш какво иска мъжът. Ако се подчиниш, има шанс да те пусне.
Качваш се в пикапа.
Той отива до страната на шофьора. Спокойно и плавно. Безметежната целеустременост на мъж, свикнал светът да му се подчинява.
Прибира пистолета в нещо, което предполагаш, че е кобур, увесен на бедрото му. Не го гледаш в лицето; зрителният контакт ти се струва смъртоносна идея. Взираш се право пред себе си през предното стъкло. Опитваш да се съсредоточиш и нещо в съзнанието ти опитва да ти привлече вниманието. Видяла си нещо. Само преди няколко секунди, докато се навеждаше, за да се качиш в пикапа. Погледът ти се спря на задната седалка и ти видя. Лопата, въже, белезници. Руло с чували за боклук.
Мъжът натиска копче. Вратите и от двете страни се заключват.
Всяка останала надежда в теб загива.
Той мълчи и гледа пътя. Съсредоточен е. Мъж, извършващ рутинна работа. Някой, който е правил това и преди.
Говори. Това е единственото, което можеш да направиш. Не можеш да бягаш, не можеш да викаш. Но можеш да говориш. Мислиш, че можеш да говориш.
Преглъщаш. Търсиш думи, банални, но лични. Мост от теб към него. Спасителен път под шумата.
— Някъде оттук ли си?
Това е най-доброто, за което се сещаш, но не изкопчваш нищо от него.