Отместваш очи от пътя и го поглеждаш. Млад, мислиш си. Не изглежда никак зле. Мъж, когото би могла да срещнеш в магазина, на опашката в кафенето.
— Виж — казваш, — не се налага да правиш това.
Продължава да не ти обръща внимание.
— Виж се — настояваш. А после продължаваш, боязливо и със затихващ глас: — Погледни ме.
Не поглежда.
Сещаш се за историите. За подкастите. За статиите. За заглавията в пресата, дълги и засукани, най-скандалните ДУМИ са с главни букви. Някои от историите вървят със съвети. Направи така, че похитителят да започне да те възприема като човек. Дръж ключовете си между пръстите си и ги използвай като оръжие. Цели се в очите. Удари го в носа. Изритай го в слабините. Викай. Не викай. Изненадай го. Не го изненадвай.
Онова, за което историите никога не те предупреждават, е, че в крайна сметка, ако мъжът иска да те убие, той те убива. Не зависи от теб да го убедиш да не го прави.
Поглеждаш през прозореца. Мислиш си: Почти. Сполетя ме нещо лошо и си мислех, че ще умра, обаче не умрях и почти се спасих. Просто не е било писано.
Не искаш да умреш, но смъртта ти се струва логична.
Нещо нахлува в теб. Може би си спряла да се страхуваш. Може би си по-ужасена от всякога и това отключва безразсъдното ти аз. Продължаваш да говориш. Изричаш куп глупости, все едно вече не ти пука. Говоренето е единственото, което ти принадлежи, и ще го използваш, каквото и да ти струва.
— Тук времето е толкова хубаво — казваш. — Онази вечер гледах филм и очаквах да свърши добре, но не стана така. Не ти ли е гадно, когато се случва така?
Надига вежди към теб съвсем леко.
— Дори не гледам филми чак толкова много — продължаваш. — Точно поради тази причина. Не ми харесва да отделя два или три часа от живота си само за да се разочаровам накрая. Или да се натъжа.
Пръстите му бръсват невидима прашинка от волана.
Дълги пръсти, силни ръце. Все лоши новини.
— Млъквай — нарежда ти.
Или какво? Ще ме убиеш ли?
Поглеждаш отново навън. Кара по участък от пътя, който не познаваш. Докъдето ти стига погледът, са само дървета и кал.
И тогава — сърна. Вижда я отдалеч, че идва, и забавя, чака я да премине. Отговорен шофьор. Сега не му е моментът да се блъсне или да си повреди колата. Какво би направил, ще се обади на „Пътна помощ“ ли? Как би могъл да обясни разтрепераното момиче на седалката отпред и всички онези неща отзад?
Гледаш как сърната се отдалечава. Не идва да те спаси. Но зад нея ги виждаш: черни птици, поне десет, кацнали на дънер.
— Десет са събор гробари — казваш.
Пикапът подминава птиците. Те обръщат мънистените си очи към теб, сякаш присъствието ти ги подтиква да повярват в нещо.
Той дърпа крака си от газта. Пикапът спира. Обръща се към теб. Наистина те гледа, за първи път.
Сини очи, мислиш си. Как смееш да имаш сини очи? Как смееш да съсипеш това за всички?
— Какво каза току-що? — пита те.
Кимаш към птиците.
— Така се нарича група от гарвани гробари. Не е ято или нещо такова. Казва се събор.
Адамовата му ябълка подскача. Казаното от теб току-що трябва да означава нещо за него. Не знаеш хубаво ли е, или е лошо. Не знаеш и дали има някаква стойност.
Все още не го знаеш, но този мъж си има семейство. Дъщеря и съпруга, чийто рак току-що се е върнал.
Все още не го знаеш, но този мъж има проблем да вярва в каквото и да било. За първи път, откакто е започнал да убива, има проблем да вярва в себе си.
Обръща се към пътя. Пръстите му стискат волана — бели кокалчета върху черен полиуретан.
Отвън един гарван отлита.
Пикапът отново потегля. Той дава малко газ, а после се отклонява вдясно. Пикапът рязко спира. Насочва се в обратната посока и натиска педала на газта. Тялото ти се извива на седалката, разтърсено от маневрата му.
Обратен завой.
Шибан обратен завой.
Нямаш представа какво означава това.
Сваля едната си ръка от волана и рови из жабката, докато намери кърпа.
— Завържи си я — нарежда ти.
Не помръдваш.
— На очите — добавя нетърпеливо, сякаш ти казва: Не ме карай да си променя решението.
Сама си завързваш кърпата, за да не виждаш.
Той кара, кара, кара. Може да са четирийсет минути, шейсет или пък двеста. Чуваш бавното му дишане с по някоя случайна въздишка. Потупването на пръстите му по волана. Педалите стенат под краката му.
Тук-там има завой, последван от безкрайна права линия. Пикапът забавя. Чуваш спирачките и скърцането на скоростния лост. Двигателят замлъква.
Дърпане на тила. Превръзката се свлича от лицето ти. Опитваш се да се огледаш, но той сграбчва брадичката ти, така че си принудена да гледаш него.