Тя е тук.
Сесилия.
Опитва да се усмихне свенливо. Сигурно се чуди как стоят нещата между двете ви. Може би има чувството, че те е въвлякла в някаква беда. Трябва да помни също като теб последните ви мигове заедно, преди баща ѝ да нахлуе в дневната.
Какво ѝ е казал? Ориентираш се пипнешком, долавяш объркване. Той я е чул да крещи. Помислил е, че е изплашена или наранена. Искал е да стигне до нея колкото е възможно по-бързо. И така застана между двете ви. Сграбчи нея, сграбчи и теб. Тя не видя онова, което последва. Но все нещо е видяла и трябва да намери начин да си го обясни.
Той е скрил гнева си от нея. Опитал се е. Дори да го е доловила, виждаш, че е свикнала с това — с характера му, с непредвидимите му избухвания. А после всичко се успокоява толкова бързо, колкото е започнало. Просто изчаква да приключи и той се завръща. Бащата, когото познава. Таткото, на когото вярва.
А и тя ти се ядоса. Преди той да нахлуе. Но сега се опитва да оправи нещата, усмивката ѝ е като протегната ръка от другата страна на масата. Твърде самотна е, за да ти се сърди дълго.
Но ти не се усмихваш. Не можеш да се насилиш.
Можеше да си се махнала.
Мисълта те тормози, докато изпълняваш ролята си. Можеше да си се махнала. Можеше да избягаш, можеше да се спасиш. Тялото ти ставаше по-силно. А сега това.
Ти успя да убедиш себе си, че не можеш да тръгнеш без нея, но тя не би се оставила да бъде спасена. Тя те провали. Провали всичко за теб.
И сега я мразиш.
Този порой от враждебност те изненадва, но е тук. Нещо като ненавист, която бушува в теб като горски пожар. Усещаш я как се надига все повече и повече, и се тревожиш, че той ще забележи. Седнал е точно до теб. Как може да не почувства тази нова сила, тази топлина, която струи от всеки сантиметър от тялото ти?
През ума ти минават най-ужасните мисли. Струва ти се неестествено да мразиш едно момиче. В предишния си живот винаги си приемала жените и момичетата за невинни до доказване на противното. Това беше особено важно за теб. Дори по отношение на онези, които обективно погледнато са постъпвали осъдително, никога не си могла да се принудиш да бъдеш като онези, които критикуват. Никога не си казвала: Ама че кучка, ама че тъпа, шибана курва. Усещала си нещо нечестиво в тези думи. Не си ги искала в устата си.
Но сега я виждаш, дъщеря му. Вече щеше да си се махнала, ако не беше тя. Щеше да си избягала. Щеше да си запалила пикапа. Той щеше да чуе двигателя, но щеше да е твърде късно. Ти щеше да караш, да караш и караш, докато откриеш нещо, каквото и да е — супермаркет, бензиностанция, където има охранителни камери и свидетели.
На масата Сесилия се пресяга за солта. Само на няколко сантиметра вляво от ръката ти е, но не помръдваш. Тя не се осмелява да си поиска. Има зрелищна жестокост, а го има и това: малки жестове, наситени с правдоподобно отричане, толкова нищожни, че ако каже нещо, ще прозвучи като побъркана. Параноичка. Егоцентричка. Но ти знаеш и тя също знае, и ти се струва хубаво — хубаво е да я накараш да се чувства малка, хубаво е да ѝ дадеш да разбере колко те е разочаровала и колко малко значи за теб сега.
Тя става да си вземе солта, без да отмества очи от масата.
Взираш се в супата си. Наясно си, че споделяш някаква обща енергия с баща ѝ. Че част от теб понякога изпитва удоволствие, наранявайки другите.
Никога не си твърдяла, че си съвършена.
Тя известно време бърка в супата си, докато накрая оставя лъжицата, обръща се към баща си и пита дали може да се прибере в стаята си. Не е гладна, казва. Не се чувствала много добре. Той кима. Гледаш я как се изкачва по стълбите с тежки стъпки. Без филм тази вечер. Без диван. Без изгубена любов.
Къщата. Затваря се около теб като вълчи капан. В тази история, от тази гледна точка, вълкът ще си ти.
През нощта не заспиваш. Собственият ти гняв се обръща срещу теб.
Решила си, че не можеш да тръгнеш без нея. Разсеяла си се. Предала си всички, които си оставила. Майка ти. Баща ти. Брат ти. Джули. Мат. Ти си една огромна въпросителна в живота им и си имала шанса да сложиш край на всичко. На съмнението, на неизвестността. На празното място на масата, на незапълненото пространство под коледната елха.
Предполагаш, че са намерили начини да продължат. Никой не поставя живота си на пауза завинаги. Но сигурно все още ги терзае. Мислите сигурно ги навестяват изненадващо в горещото утро в понеделник, докато чакат да пресекат улицата срещу офиса. Събота вечер в киното, заровили пръсти в кутията с мазните пуканки. Опитват се да продължат живота си, опитват се да се наслаждават на времето си на този свят, но винаги ги гризе онзи въпрос: Какво е станало с нея?