Свикнала си с тази пещ в гърдите си, изсмукваща целия кислород. Изяжда те. Ще ви погълне — теб, него, детето му — ако не поемеш контрола над нея. Ще допуснеш грешки. Ако има нещо, на което те е научил, то е, че хората допускат грешки, когато позволят на пещта да вземе надмощие.
Правило номер шест за оцеляване извън бараката: не можеш да изгориш до пепел.
По време на вечеря чувате звук. Той първи го забелязва. Това е мъж, съществуващ в съзвучие със заобикалящата го среда, който се оглежда и слухти постоянно. Чуваш го, а после и Сесилия. И тримата седите, килнали глави към задната врата, смръщили вежди. Драскане, сякаш нещо — някой — хленчи.
Сесилия кима към посоката на шума.
— Идва отвън.
— Сигурно е някакво животно — казва той.
Тя поклаща глава и се изправя. Надига щората с два пръста.
— Сесилия, недей…
Преди да успее да ѝ нареди да си седне на мястото, тя е вече до вратата и завърта бравата. За кратък миг сте само ти, той и отворената врата, а студеният вятър се вихри между телата ви. Стрелва те с поглед.
Остави ме на спокойствие, искаш да му кажеш. Наистина ли мислиш, че ще побягна? Тук? Сега? Все още усещам наранената тъкан, нежна и плътна отзад на главата ми. Все още усещам онова, което ми направи последния път.
Сесилия се връща. Понечваш да ахнеш, но се въздържаш. Блузата ѝ е кървавочервена. Вдигнала е ръце пред себе си. Към гърдите ѝ е притисната трепереща черна форма.
Баща ѝ подскача.
— Сесилия, какво по… — В този миг си припомня, че не е човек, който ругае, а и със сигурност не и пред дъщеря си. — Какви ги вършиш?
Тя се навежда и деликатно поставя топката черна козина на кухненския под. Това е куче. Ранено куче с голяма отворена рана на левия крак, докато кръвта тече по плочките.
В лицето ти нахлува кръв. Пръстите ти изтръпват. Някога обичаше кучета. Имаше си едно, докато растеше — мелез между нюфаундленд и бернски зененхунд. Изключително голямо. Носеше толкова много любов и цялото беше в лиги постоянно.
Това куче е малко. Ако се изправи, предполагаш, че ще е около тридесет сантиметра високо. Забелязваш острите уши и дългата муцунка. Това е задъхан малък териер, чиито големи кафяви очи паникьосано оглеждат кухнята от край до край.
— Сесилия, вратата.
Той се втурва, за да я затвори. Винаги първата му работа е да те скрие от света. След това коленичи до дъщеря си и се надвесва над кучето.
Тя го поглежда. Поглед на малко дете, с кръгли очи и безгранична вяра в способностите на баща ѝ да оправя всичко.
— Трябва да ѝ помогнем — казва тя.
Ти също се изправяш и отиваш от другата страна на кухненската маса. Той те поглежда с надигнати вежди сякаш ти казва: Това е достатъчно, вече можеш да спреш.
Скръстваш ръце на гърдите си. Сесилия настоява.
— Трябва да ѝ помогнем. Може да е била блъсната от кола. Сигурно някой я е оставил на магистралата. — През мозъка ти минава електрически заряд. Магистралата? Гласът на Сесилия трепери. — Хайде де. Сигурно е извървяла километри, за да стигне дотук. Трябва да направим нещо.
Километри. Колко? Десет? Петнайсет? Двайсет? Разстоянието може ли да се измине пеш? Тичешком?
От дясната ти страна бащата въздъхва и разтрива слепоочията си с палец и среден пръст.
— Не съм сигурен, че бихме могли да направим нещо.
Тя поклаща глава.
— Можем да ѝ помогнем. Да я заведем на ветеринар. Няма каишка. — Гласът ѝ отново затреперва. — Никой не я иска. Не можем да я оставим просто така.
Той прокарва длан през лицето си. Кучето още кърви. Част от кръвта изцапва подметките му. По-късно ще ги изчисти. Сигурно е добър в това да премахва тази течност от дрехите си, от кожата си, от всяка част от тялото си. Определено е така.
— Сесилия.
Поглежда към кучето. Така започват, спомняш си. Хората като него. Чувала си го по телевизията като дете, слушала си в подкасти като възрастна. Започват, когато са деца, а понякога тийнейджъри. Някъде на годините на дъщеря му, между детството и зрелостта. Дете затваря пеперуда в кутия без въздух. Започват да изчезват домашни любимци. Мъртви катерички под дърветата. Така се упражняват. Така изпробват водата и топват палеца си в мрака отдолу.
— Твърде късно е — казва ѝ.
Тя настоява, че не, не е твърде късно, виж, кучето още диша. Обаче той не слуша. Става, посяга с ръка към колана си. Не си забеляза пистолета в кобура му. Обикновено не го носи из къщата. Сигурно е нова предпазна мярка, която е решил да спазва, след като почти избяга онзи път от дневната.
Сесилия вдига очи към него.