— Другия път.
Усмихва се и връща портфейла в джоба си, след това се изправя, за да си облече анорака. Обръщам се, за да поставя чашата на лавицата зад гърба си. Ръката ми застива по средата. Да, паникьосана съм и лицето ми гори, но нещо току-що се случи. Опитах си късмета и се получи. Заговорих го и не последва бедствие.
Може да се осмеля само още мъничко.
Обръщам се и се навеждам над плота, преструвам се, че затягам капака на буркана с мариновани лукчета.
— Къде ще отидеш сега? — питам, сякаш непринуденият разговор е нещо съвсем нормално за нас двамата.
Ейдън Томас вдига ципа на анорака си, нахлупва си ушанката и взема сака си. Той се намества до бедрото му с металическо изщракване.
— Някъде, където ще мога малко да помисля.
5. Жената в бараката
Чакаш вечерята, пръските хладка вода. Каквото и да е. Дори звука от ципа, който се отваря и затваря.
Той не се появява.
Представяш си бараката, скрита сред дърветата. Вече би трябвало да е есен. Той взе вентилатора и донесе печката преди няколко седмици. Затваряш очи. Какво си спомняш за това време от годината: къси дни, слънцето залязва в шест. Голи клони на фона на променящото се небе. Какво си представяш: в далечината, скрита от теб, неговата къща. Жълтите квадрати светлина на прозорците, оранжеви листа, разпръснати из двора. Може би горещ чай. Може би понички с ябълков сайдер.
В далечината мъркането на пикапа му. Той е тук, в имота. Живее си живота. Грижи се за потребностите си. Не и за твоите. Чакаш и чакаш, а той още не идва.
Опитваш се да медитираш, за да прогониш глада. Прелистваш книгите, които ти е донесъл в бараката без определен ред. „То“ на Стивън Кинг. Оръфано томче „Едно дърво расте в Бруклин“. „Обича музиката, обича да танцува“ от Мери Хигинс Кларк. Книгите бяха втора ръка. Страници с подгънати краища, бележки в полетата. Един ден, преди много време, го запита дали са негови. Той поклати глава. Още трофеи, помисли си. Неща, които е взел от онези, които са нямали твоя късмет.
Приклякаш в ъгъла на бараката. След като го няма да ти донесе кофата, нямаш друг избор. Ще се вбеси, ако се върне. Ще сбърчи нос, ще метне шише белина към теб.
Започвай да търкаш и не спирай, докато вече нищо не мога да помириша.
Опитваш да не се тревожиш, защото тревогите препречват пътя към оцеляването.
И преди те е оставял. Обаче не и така. След девет месеца през първата година мъжът, който те държи в бараката, ти каза, че заминава някъде. Донесе ти кофата, кутия с блокчета гранола и стек с малки бутилки вода.
— Налага се да замина — рече.
Не искам. Не трябва. Налага се.
— Ти — рече — нищо няма да правиш. Няма да мърдаш. Няма да крещиш. Знам, че няма.
Стисна те за раменете. Ти изпита желание да обвиеш ръце около неговите. Да се вкопчиш в него, съвсем мъничко. Ти си Рейчъл. Той те намери. Всичко, което знаеш, е онова, на което той те научи. Всичко, което имаш, е онова, което той ти дава.
Той те разтърси. А ти позволи на сътресението да те разлюлее.
— Ако опиташ нещо — каза, — ще разбера. И няма да е добре за теб. Разбираш ли?
Ти кимна. Дотогава вече се беше научила как да кимаш така, че да ти повярва.
Нямаше го три дни и като се върна, беше най-щастливият мъж на света. С енергична походка, сякаш статично електричество бръмчеше в крайниците му. Вдишваше дълбоко и ненаситно, като че ли въздухът никога не му се беше струвал толкова сладък.
Това не беше мъжът, когото познаваше. Мъж със задължения и отговорности.
Направи онова, което беше дошъл да ти стори. Изпълнен с енергия. Малко див.
А после ти каза. Не беше многословен. Само, че тя се е съгласила. Че била съвършена. Че нищо не подозирала, докато не станало твърде късно.
Случи се отново. Точно преди последния Ден на благодарността. Разбра, защото ти донесе остатъци от празничната трапеза. Всяка година го прави. Не знаеш дали е наясно, че следиш времето. Подозираш, че не е помислил за това.
Това са общо две. Две, които е убил, докато теб те е оставил жива. Две, добавени към правилото, докато ти оставаш изключението.
Всеки път, преди да те остави, той се подготвяше. Този път нищо не ти даде. Дали не те е забравил? Дали не е открил друг проект, на който да се посвети?
Без посещенията му е трудно да следиш дните. Мислиш, че надува клаксона на пикапа, когато тръгва сутрин и когато се прибира вечер, но не можеш да си сигурна. Тялото ти ти казва кога да спиш и кога да се събудиш. Притиснала длани към стената, опитваш да усетиш топлината на слънцето и нощния студ. Според предположенията ти един ден отлита, после и друг.