— Какво правиш?
Същият въпрос е заседнал в гърлото ти. Не би могъл да направи това. Пред теб би го сторил. Но пред дъщеря си?
Стиска пистолета. Всеки мускул в тялото ти се напряга.
— Понякога това е хуманната постъпка — казва той. — Кучето се мъчи. Няма как да му се помогне.
Тя поставя ръце върху животинчето. С голи длани притиска раната. Има толкова много кръв — по ръцете ѝ, под пръстите ѝ, чак до лактите.
— Все още диша — казва му и гърдите на кучето се надигат, за да потвърдят. — Моля те, тате. Моля те.
По бузата ѝ се търкулва сълза. Веднага я избърсва. Появява се кръв в ъгълчето на окото ѝ и по брадичката ѝ.
Той отново въздъхва, без да пуска пистолета.
— Не искам да правя това точно толкова, колкото и ти — казва ѝ. — Обаче виж. Така става, когато едно животно бъде ранено. Знам, че не звучи така, но това е милостива постъпка. — Коленичи до дъщеря си. — Нека го изнеса навън.
Това наистина ли се случва? Ти наистина ли ще го позволиш? Ще гледаш ли, докато това куче — това сладко кученце с кръгло коремче, бели зъбки и мънички лапички — бъде застреляно?
Сесилия отново вдига кучето. Кутрето изскимтява, сякаш те моли да се намесиш.
— Остави го, Сесилия. — Гласът му е нисък. Същото ръмжене, почти като мъркане, като в деня, когато те взе.
Може би това те подтиква да се намесиш. Може би приемаш лично мисълта, че това — всяка част от това — може да се сравни с чувството му, когато вярваше, че ще те убие.
— Тя още диша.
Главата му рязко се обръща към теб. Гледа те напрегнато, сякаш ти казва: Как се осмеляваш? Свиваш рамене. Просто казвам. Заиграва се с кобура.
Продължаваш да настояваш.
— Тя не е мъртва.
Сесилия те поглежда. За първи път очите ви се срещат след онази вечер в дневната. Откакто опита да я спасиш, а в отговор тя единствено се разпищя. Нещо те сграбчва за гърлото — момиче, вбесено, уплашено и решително. Преклонило глава пред волята на баща си.
В стомаха ти се надига плътен и горещ срам. Забравила си. Беше толкова заета да я мразиш, да ненавиждаш всяка нейна клетка, че си забравила всичко, което знаеш за нея и баща ѝ. Стъпки по коридора през нощта. Желязната хватка, с която е сграбчил живота ѝ. Всичко, което прави, всичко, което крие от нея.
А ето я сега, приклекнала на плочките в кухнята с окървавено животно в ръце, на тринайсет е, толкова сладка, мила, и иска да спаси това куче. Майка ѝ е починала само преди няколко месеца, животът ѝ се е обърнал наопаки и все пак това момиче иска да върши добро. Може би иска нещо, което да обича. Била е самотна. Знаеш, че е било така. Може би иска компания, нещо, което да гушка. Нещо, което ще я обича. Нещо, което няма да я наранява.
Пристъпваш напред и заставаш между Сесилия и баща ѝ. Осмеляваш се да срещнеш погледа му, вече спокойно. Навеждаш се, за да погледнеш раната отблизо. Сериозна е. Може ли изобщо кучето да оживее след такава загуба на кръв? Не си сигурна. Но си струва да опиташ.
Нещо се възпламенява в теб. Нуждаеш се отчаяно от възможността за появата на нов живот в тази къща. Доказателство, че ранените могат да се върнат към живота сред тези стени.
Колелетата в ума ти яростно се въртят и се опитват да обърнат това в положение, което ще му позволи да се прояви като спасител.
— Би могъл да ѝ помогнеш — казваш му.
Поглежда те. Мисли си, че се държиш предизвикателно и безразсъдно. Само че знаеш какво целиш с това.
— Не си ли учил какво се прави в такива случаи? — продължаваш.
Намръщва се. Близо е, толкова е близо до възможността малко да се позабавлява, а ти продължаваш да му се пречкаш. Но от лявата ти страна Сесилия се въодушевява. Отново го поглежда, целенасочено разтворила широко очи.
— Да, тате — казва тя. — Когато си бил в морската пехота?
Той завърта очи, все още неубеден.
Възможно най-дискретно улавяш погледа му, а после кимваш към дъщеря му. Погледът ти се мести от кучето към него.
Това е шансът ти, искаш да му кажеш. Помниш ли, когато се скарахте, онези бурни вечери и вбесените ѝ стъпки по стълбището? Момиченцето ти пораства, но ти все още имаш нуждата да те мисли за герой.
Спаси кучето. Бъди герой. Не го прави заради нея. Не го прави за кучето.
Направи го за себе си.
Навежда се. Почти не можеш да повярваш. Със свободната си ръка отваря шкаф под кухнята, ровичка вътре и вади аптечка. След това дава знак на Сесилия да постави кучето на пода. Пуска кобура. Сесилия оставя кучето. С прецизни бързи движения баща ѝ отваря аптечката и вади шишенце с дезинфектант.
Сръчква те в крака.