Няма да е най-ужасното нещо на света, ако ме види.
И все пак изключвам двигателя. А също и фаровете. Щорите в къщата му са спуснати, но все пак виждам, че на долния етаж лампите светят, както и в две стаи на горния.
Представям си го как седи в дневната, как чете или гледа телевизия. Може да си е полегнал, да разглежда стари снимки на жена си в телефона си и да си казва, че ще си легне след още една, само след още една.
Мускулите ми се отпускат. Облягам гръб на седалката. Дори и отдалеч се успокоявам, стига да знам, че е там. Не е достатъчно, но все пак е нещо.
Той е тук. Той е истински. Това кара и мен да се чувствам истинска.
Трясък от другата страна на улицата нарушава тишината. Подскачам и поглеждам през дърветата. Господин Гонзалес е излязъл от къщата си, понесъл торба с боклук. На връщане от контейнера спира, за да нагласи гирляндите по дома си — червените и жълтите крушки очертават постройката. Семейство Гонзалес са се престарали тази година. Елен с червен нос пасе в предния двор. Надуваем Дядо Коледа се кани да проникне в къщата през един прозорец на първия етаж. На вратата виси голям венец. Самата къща е превърната в огромен опакован подарък с помощта на голямата червена панделка, проблясваща над гаража.
Не са само Гонзалес. Всички къщи наоколо са украсени, блестят в златно, червено и зелено. Домът на Ейдън е единственият на улицата без украси.
Всеки декември той и съпругата му организираха тържество. Родителите ми ме пускаха да ходя с приятели на няколко пъти, но никога не забравих светлините — висяха от покрива до земята, спускаха се надолу от улуците, подредени в спретнати редици, виеха се около дървета, венци и храсти на почти километър разстояние. Хората не можеха да се спрат да го хвалят. Той отклоняваше похвалите им. „Работя с електричество“, съм го чувала да казва. „Наистина би било смущаващо, ако не знаех как да закача няколко гирлянда.“
Тази година няма сърце за такива неща. Разбира се. Откъсвам парченце суха кожа от долната си устна. Разбира се, че тази година няма сърце за такива неща. Съпругата на човека почина, Емили. Очевидно не иска да се занимава със светещи гирлянди. Очевидно не усеща коледния дух.
През цялото това време си мислех, че нещо не е наред с нас, с мен. Не ми хрумна да си помисля, че може би просто е тъжен. Че скърби.
Отново поглеждам към прозорците.
Може би не знае как да помоли за помощ. Може би чака някого. Някоя интуитивна и упорита, която ще почука на тази врата отново, отново и отново, докато не му остане друг избор, освен да я пусне.
47. Жената в къщата
Минало е много време от вечерята и къщата е утихнала. Тишина, а после той е тук. Въздишка, цип. Все се озовавате на същото място, и двамата, подобно на магнити с различни полюси.
След това той остава и сяда до теб.
— Слушай — казва.
Слушаш.
— Трябва да направиш нещо.
Изчакваш няколко секунди.
— Кажи.
Прехапва бузата си отвътре.
— Сесилия.
Стомахът ти се свива.
— Какво за нея?
— Скоро започва коледната ваканция. — Зачаква да реагираш, но ти не правиш нищо, така че продължава. — Искам да я държиш под око.
Намръщваш се.
— Да я държа под око ли?
Обяснява внимателно, сякаш всичко е съвсем очевидно, а ти само усложняваш нещата без никаква причина.
— Тя няма да е на училище. По цял ден ще си е вкъщи. Вече е голямо дете. Няма нужда някой да се грижи за нея или нещо такова. Просто… Да има някой наоколо. Да знае какво се кани да направи. — Поглежда към тавана. — Обикновено по това време на годината е с майка си, обаче, нали знаеш… А пък аз трябва да ходя на работа.
Сесилия. Неговото дете, което никога няма и минутка за себе си. Което никога не е ходило на парти с приспиване и никога не гостува на приятелки. Което от вкъщи е карано на училище с колата и от училище е прибирано направо вкъщи. Което прекарва уикендите с баща си, а вечерите пред телевизора.
Ако имаше минутка за себе си, би могла да започне да мисли. За баща си и за нещата, които прави.
— Разбира се — казваш. — Ще го направя.
Усмихва се с ъгълчето на устата си.
— Ами благодаря — казва с хапеща ирония. Всъщност не те е молил. Никога не си имала избор.
— Още две неща — добавя.
Кимаш.
— Кучето. Казах ѝ да я извежда всеки ден по пладне. Тя ще го прави. Дори и не си помисляй.
Звучи, все едно казва: Не се тревожи за това, тя ще се погрижи. Всъщност има предвид: Да не си докоснала бравата, дори и заради кучето. Не я използвай за извинение. Нищо не опитвай.