Бърка в джоба си.
— А това е последната подробност.
Разтваря пръсти, за да покаже пластмасова гривна с метална пластина.
— Знаеш ли какво е това?
Някога си имала такова. Носила си го, като си бягала, за да проследяваш колко километра изминаваш сред „Уошингтън Скуеър Парк“.
— GPS тракер?
Изричаш го като въпрос, за да му осигуриш удоволствието да ти го обясни.
— Правилно. — Обръща лентата, за да покаже лъскава черна ивица под бялата пластмаса. Ясно ти е, не е част от оригиналния дизайн. Негова лична добавка. — А това знаеш ли какво е? — Поклащаш глава. — Стоманена лента. Много е здрава. Не можеш да я срежеш с ножици. Така че не опитвай, ясно ли е? Не си играй с това. Ако нещо стане с нея, ще забележа.
Кимаш. Оставя лентата настрани, вади телефона си и почуква по икона, която отваря карта със синя точка, блещукаща в центъра. Очите ти пробягват през екрана — всичко е знание, всичко е следа — но преди да си забелязала нещо значимо, той натиска едно копче и телефонът отново почернява.
— Тракерът е свързан с приложение — обяснява. — Мога да видя къде си. Винаги. — Явно и технологията е продължила да се развива без теб. Научил се е как да я разгърне, как да я употреби в своя полза. — Ако опиташ нещо, ще разбера — казва. — Няма да съм далеч. — Пауза. — Помниш ли какво работя? — Посочва небето.
Отговаряш, че помниш.
Подканва те с жест да си подадеш китката.
Лентата е студена върху кожата ти. Не обръща внимание на закопчалката и вместо това съединява двата края толкова стегнато, че кожата ти се набръчква.
— Не мърдай — нарежда. Отново бърка в джоба си и вади инструмент, който не можеш да разпознаеш. Нещото изщраква няколко пъти, след което се надига пламък. Това е бутанова горелка, обаче мъничка и прилепва към дланта му подобно на дръжката на пистолет. Без да пуска китката ти, доближава горелката до кожата ти. Отдръпваш се. Той прехапва устни.
— Казах да не мърдаш.
Пламъкът ближе гривната. Заедно наблюдавате как пластмасата се разтапя и двата края се съединяват.
— Ето.
Горелката изгасва. За миг спираш да го виждаш, защото очите ти вече са отвикнали с мрака.
Намира те и те заключва с белезниците за леглото. Вече спиш на матрака. Правиш го, откакто се оправи след станалото в гората. Пластмасата пулсира върху китката ти, гореща, обладала те е като дух, докато стъпките му заглъхват в далечината.
Не успяваш да схванеш логиката. Защо въобще би те оставил да обикаляш из къщата? Застраховал се е наистина с GPS тракера около китката ти под постоянната заплаха на погледа му дори и отдалеч. Но защо изобщо ще се затормозява с движението ти?
След като се маха, лежиш в мрака с отворени очи. Станала си като тавана — скучно бяло, плоско и забравено пространство. Човек не би го погледнал втори път, но ако го махнеш, къщата ще рухне. Всичко ще се обърка.
Сесилия.
Какво е направила, момичето, което чете, момичето, което казва „моля“ и „благодаря“, момичето, което го гледа с толкова обич? Момичето, което не би и сънувало, че ще направи беля, което е ученолюбиво, възпитано, сладко и лоялно?
Какво си сторило, сладко лятно дете, че толкова го е страх да те изпусне от поглед дори за няколко часа?
48. Сесилия
Той я е помолил да ме наглежда. Очевидно е. Не я виня, че го прави, а всъщност не виня и него, че я е помолил. Все се тревожи моят татко. Дори започна да носи пистолета си и вкъщи. „Без оръжия вкъщи“, му казваше мама. Но нея вече я няма, за да озаптява параноята му, така че ето ни сега.
Може би и аз щях да правя същото, ако бях на негово място. Да помоля някого да наглежда детето ми, имам предвид. Мама все ми повтаряше: „Като имаш деца, ще разбереш“.
Ще ми се да ми повярва, когато му казвам, че беше само онзи път.
Стана, след като мама почина. Върнах се на училище някъде след три дни. Хората все ме зяпаха. Мислеха си, че са дискретни, но нямаше как да не ги забележа, че си шепнат, че отстъпват от пътя ми, все едно, ако се блъснат в мен, ще отключат някакво огромно бедствие.
Мразя това училище. Преместих се в него преди две години и никога не се почувствах на място. Единственото му хубаво нещо е, че има по-дълги ваканции от предишното ми. В него всичко вървеше добре, докато татко не се върна ядосан от една родителска среща. Зададе ми всякакви въпроси за учителката ми по математика, госпожа Ролинс. Оказа се, че тя питала него всякакви въпроси за нас, за онова, което татко наричаше „живота ни у дома“, и за какво ли не. Това беше преди мама да почине, но след като отново се разболя. „Може би това да е имала предвид — каза мама. — Може да е била загрижена.“ Но татко заяви, че имало ясна граница между загрижеността и любопитството и госпожа Ролинс я преминала. Вече си беше наумил: трябваше да се преместя. Намери ми място другаде — независимо училище в близкия град, където не познавахме никого — само в рамките на седмица.