Стигаш до извода, че това трябва да е библиотеката.
Щом Сесилия се качи горе, я доближаваш. Вдигаш ръка към редицата книги. Медицински трилъри с меки корици. Негови или на покойната му съпруга. Все едно чии, те са нещо, което не ти се полага да докосваш.
Мислиш си за роза под стъклен похлупак, за селянин, заключен от звяр в замък. Мислиш си за мъж, наричан Синята брада, и за съпругите, които е убивал, защото не са стояли далеч от тайната му стая. Мислиш си за последната жена. Синята брада погнал и нея. Спасила я сестра ѝ Ан, спомняш си от книгата с приказки.
Нямаш си сестра Ан.
Надигаш ръка и с върха на пръста си завърташ гърба на най-близката книга към себе си.
Какво виждаш: заглавие „Комата“ и тяло, висящо във въздуха, провесено на въжета. Какво виждаш: нещата му, пипани от теб.
А после трополене.
Тялото ти застива. Буташ книгата обратно на мястото ѝ и със скок се хвърляш на дивана. Трябва да е той. Че кой друг? Дъщеря му е горе. Никой никога не ги посещава.
Подготвяш оправданията си. Просто си търсех нещо за четене. Честна дума. Какво бих могла да направя с помощта на книга? Съжалявам. Книга с меки корици е. Съжалявам. Никого не можеш да нараниш с книга с меки корици.
Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.
Обаче изведнъж се чува звънецът на вратата. Веднъж, два пъти.
Не е той.
Нали?
Или пък е някаква игра? Да не би да иска да види какво ще направиш?
Три похлопвания на вратата. Подскачаш при всяко от тях, чук, чук, чук. Мислиш си: Има някой там. Мислиш си: Той вижда всичко.
От ъгъла на дневната кученцето лае и те предупреждава за присъствието на някой отвън. Изшъткваш ѝ и шепнешком я умоляваш да спре. Ами Сесилия? Ослушваш се за стъпките ѝ по стълбището, но няма нищо. Сигурно си е сложила слушалките. Значи сте само тримата — ти, който и да е на вратата и мъжът с очи навсякъде.
Чуваш скрибуцане. Ключ, вмъкващ се в ключалката, и избутването на вратата.
Тук има някой.
53. Емили
Гърдите ми се изпълват с нова надежда, докато шофирам от къщата си към неговата. Дори не съм изкушена да пусна музика. Моментът е изпълнен с надежда, чувствам се удобно и мога да пътувам в тишина.
Паркирам на близката улица и извървявам последната част.
Пикапът му не е на алеята. Пладне е, делничен ден. Най-вероятно е на работа. Но би могъл да дойде, за да провери нещо. Дъщеря си — децата не са ли във ваканция по това време в годината? Или би могъл да мине с колата, докато пътува от една задача към следващата.
Няма значение. Длъжен е по някое време да се появи. Имам време. Разполагам с цялото време на света.
Повървявам малко. Правя няколко крачки надолу по улицата, обръщам се и тръгвам към другия край. Има съседи — хора, които могат да направят на въпрос, ако ме видят да се мотая наоколо.
Преди да успея да се спра, се отдръпвам от дървото и тръгвам към къщата му. По-близо съм до нея от всякога. Оглеждам я: бели дървени греди, сиви битумни керемиди, малък, добре поддържан двор с градински мебели от ковано желязо. Предна врата, задна врата. И двете заключени.
Звънец.
Натискам го веднъж, два пъти. Нищо не става. Ослушвам се една-две минути, но чувам само тишина.
Неособено изненадващо. Очевидно не си е вкъщи. Но не ми е неприятна мисълта да съм тук без него. Оглеждам се и изследвам територията му. Опитвам да похлопам, три кратки почуквания по дървената врата. Пак тишина, а после — това лаене ли беше?
Никога не е споменавал нищо за куче.
Добре де, може току-що да си е взел куче. А може тайно да си е имал куче през цялото време. Може да не го познавам толкова добре, колкото си мисля.
Никой не се показва. Мисля да опитам отново, но не искам кучето да пощурее.
Наострям уши. Това да не е…?
Мисля, че чувам нещо. Шепнещ звук. Едва доловим, но го има.
Някой шепне шшт, шшт. Опитва се да скрие присъствието си.
Ръцете ми се задействат, преди да успя да измисля какво да правя оттук нататък. Търся. Какво? Образ, ключ, отваряща се врата, която да разкрие света му.
Отговори. Търся отговори.
Надигам изтривалката. Нищо. Прокарвам ръка отгоре върху касата на врата. И тук няма нищо.
Растения в саксии — много на вид, пръснати по верандата. Никое не цъфти точно в момента, не и посред зима. Няма червени, розови или бели петна. Само зеленикави стъбла, лениво издигащи се от пръстта.
Тези растения не би трябвало да са отвън. Не и ако целта им е да цъфтят. Освен ако не крият нещо.