Към края на може би втория ден в устата си сякаш имаш шкурка. Около мозъка ти прелитат прилепи. Смучеш пръстите си, за да получиш слюнка, ближеш стената на бараката, търсейки конденз, всичко, за да задоволиш жаждата. Скоро си само тяло, череп, гръбнак, таз и крака, проснати върху дървения под, кожата ти е лепкава, дишането ти е затруднено.
Може би е надценил издръжливостта ти. Може би ще те убие, без да го иска. Ще се върне, ще отвори бараката и ще те открие изстинала, без да реагираш, както поначало е трябвало да бъдеш.
В деня, който мислиш, че е третият, катинарът издрънчава. Той е силует на рамката на вратата, с кофа в едната ръка и бутилка в другата. Трябва да седнеш, да сграбчиш водата, да отвориш капачката и да пиеш, да пиеш, да пиеш, докато светът не застане отново на фокус. Но не можеш. Той трябва да дойде при теб, да клекне до теб, да нагласи гърлото на бутилката към устните ти.
Преглъщаш. Избърсваш устните си с опакото на ръката си. Той не прилича на себе си. През повечето дни е мъж, който полага грижи за външността си. Резки от самобръсначка се виждат по скулите и по шията му. Косата му мирише на лимонова трева. Зъбите му са бели, венците му са здрави. Никога не си го виждала да го прави, но знаеш, че старателно ги почиства с конец всяка сутрин или всяка вечер, изплаква се с вода за уста за завършек. Но тази вечер изглежда неугледен. Брадата му не е избръсната. Погледът му е нефокусиран и се стрелка от единия край на бараката към другия.
— Храна?
Гласът ти е дрезгав. Той поклаща глава.
— Още е будна. Събира си багажа.
Предполагаш, че има предвид дъщеря си.
— Значи няма нищо? Съвсем нищо?
Насилваш си късмета, знаеш го, но са минали три дни и без жаждата, от която тялото ти се вцепенява, я усещаш — празнотата на глада под гръдния кош, болката в гърба, хилядите тревожни звънчета, насочващи към потрошените ти части.
Вдига ръце.
— Какво? Да не мислиш, че мога просто да стопля замразена храна на микровълновата и да си изляза, без да ми зададе въпроси?
Храната, която ти носи, винаги е част от нещо цяло. Порция лазаня, купа задушено, средно квадратче от огретен. Храна, която може да изчезне незабелязано. Много по-дискретно от парче пица, цял чийзбургер, кълка печено пиле. През цялото това време готви мащабно, скътва порции от ястията си и ти ги носи. Това е един от начините, които е открил, за да те опази в тайна.
Сяда до теб и издава стон. Чакаш го да свали ципа на якето ти, да обвие шията ти с ръце. Вместо това се пресяга към колана си. За миг проблясва метал.
Разпознаваш пистолета. Същият, който насочи към теб преди пет години, черен пистолет и дълъг лъскав заглушител.
Пръстите на краката ти потрепват, сякаш се готвиш да побегнеш. Веригата се затяга, студена и тежка около глезена ти. Тегли те надолу, сякаш те дърпа в земята, първо крака ти, а после и останалата част от теб.
Съсредоточи се. Остани с него.
Гърдите му се издигат и се отпускат, едно дълбоко вдишване, а после и следващото. Без замайването от обезводняването го преценяваш по-ясно. Изморен, но не изтощен. Объркан, но не и болен. Неугледен е, да, но е щастлив.
Като след изтощително упражнение, дълго бягане или стръмно изкачване.
Като след убийство.
Бърка в джоба си и пуска нещо в скута ти, като котка, поднасяща ти мъртва мишка.
Слънчеви очила. Дизайнерски, ако се съди по дебелата рамка и емблемата отстрани. Напълно безполезни вътре в бараката, но не в слънчевите очила е смисълът. Смисълът е, че те са били на някоя, а тя вече няма нужда от тях.
Сега го усещаш в него. Триумфа. Безграничната тръпка от успешно приключилия лов.
Тя ти говори. Какво е работила, че да може да си позволи такива очила? Как са изглеждали пръстите ѝ, когато ги е поставяла на носа си? Дали ги е използвала някога, за да задържа косата си назад? Дали ги е носила в летен следобед на мястото до шофьора в кабриолет със свален гюрук, а пуснатата ѝ коса се е веела около лицето ѝ?
Не можеш да идеш там. Не можеш да мислиш за нея. Нямаш време да си потресена или съсипана.
Това е шанс. Неговата надменност. Тази вечер той ще повярва, че е способен на всичко.
— Значи, слушай — казваш.
Взима обратно очилата. Вероятно премисля решението си. Би могла да счупиш стъклата, да ги превърнеш в оръжие.
— Мислех си. За преместването ти.
Ръцете му застиват. Има опасност да съсипеш радостта му. Връщаш го към досадата на ежедневието, след като всичко, което му се иска, е да продължи да се носи по гребена на възбудата си, докато още я има.