Заигра се с верижката, за да покаже допълнително украшение — розов кварц в сребърен обков, който някак бе успяла да прикрепи към символа на безкрайността.
„Наистина е прекрасно — каза ѝ. — Харесва ми. Ти си толкова добра приятелка.“
„Знам“ — каза тя.
Носеше медальона всеки ден, докато той не ти го взе. А сега е тук.
Твоят медальон — уникален, единственото бижу по поръчка, което някога си имала — отново те намери.
Емили пуска медальона. Той тупва деликатно в основата на шията ѝ.
Насилваш се да преглътнеш.
— Наистина е хубаво — казваш ѝ с тон, за който се надяваш да звучи непринудено. — Откъде ти е, ако нямаш против да питам?
Усмихва се. Да не би да се изчервява?
— О — казва. — Беше подарък. От… приятел.
Бузите ѝ пламтят, чак светят. Разтваря якето си.
— Съжалявам — казва и маха с ръка пред лицето си. — Знаеш как става. Увиваш се и пак ти е студено навън, но още щом се озовеш вътре, завираш.
Всъщност не знам, иска ти се да ѝ кажеш. Минали са пет години, откакто си имах хубаво палто. Питай приятеля си — той ще ти разкаже подробно за това.
Оглежда те. Иска от теб неща, които не можеш да ѝ дадеш. Сведения, непринуден разговор. Отговори.
— Е — започва. — Кога каза, че си дошла тук?
Не съм, мислиш си. Опитваш се да отгатнеш какво би искал да кажеш. Какъв отговор би те опазил от неприятности?
— О, едва онзи ден — отговаряш.
Усмивката ѝ е напрегната. Дразниш я. Намираш се в къщата на този мъж. Нелепа, тъпа. И не може да изкопчи нищо от теб.
А ти съжаляваш. Толкова съжаляваш. Искаш да се хвърлиш в обятията ѝ и да ѝ разкажеш всичко. Искаш да ѝ кажеш, че не е — наистина, наистина не е — каквото си мисли.
— Е — казва и не си прави труда да потисне въздишката си. — Трябва да вървя.
В теб се надига импулс. Да я задържиш. Да стиснеш якето ѝ и никога да не я пуснеш. Да започнеш да говориш и изобщо да не млъкнеш.
Тя се обръща и тръгва към вратата.
— Чао — казва и едва се извръща, колкото да те погледне за последно.
Ще го направиш. Ще ѝ разкажеш всичко и ще ѝ се довериш, защото тя е единственият ти шанс и… Вратата се затръшва след нея право в лицето ти.
Сякаш възможността никога не е съществувала. Сякаш тя е знаела, още от самото начало е знаела, че няма да го направиш.
55. Емили
Връщам ключа там, където го намерих. Дишането ми сякаш изпълнява бийтбокс в трахеята ми, докато вървя към колата. Сядам зад волана и заравям лице в шепите си.
Е.
Сега знам.
Тя е хубава по онзи суров и земен начин, точно обратното на това да е красавица. Няма грим. Естествена коса. И грам внимание не обръща на дрехите си, това е очевидно.
И защо да го прави?
Ако имах нейната костна структура, и на мен щеше да ми е все едно.
Кикотът ми прозвучава като хълцане. Гърдите ми се тресат. Прилича на ридание, но не е.
Тя каза, че била приятелка, после пък, че му била братовчедка. Лъжа. Съвсем очевидна при това.
Знам само, че в къщата му има жена и тя определено не му е братовчедка.
56. Жената в къщата
Връщаш се в спалнята, сякаш тя би могла да те опази.
Ей сега, всеки момент гумите на пикапа му ще изскърцат отзад. Ще се изкачи по стълбите, яростното туп-туп-туп на ботушите му ще е само прелюдия към гнева му.
Ще се материализира, размазан силует в рамката на вратата, и ще се разправи с теб.
Ами тя?
Какво ще ѝ направи?
Трябва да е била тя. Непознатата, оставила онези белези по гърба му. Която е забила ноктите си в плътта му — белег на удоволствие, сега вече го знаеш.
Коя, по дяволите, си ти, Емили, и какво искаш?
А ти — ти, ти. Как можа да я пуснеш да си иде?
Как можа да не ѝ кажеш нищо?
Как можа да не я предупредиш, дявол те взел?
Обвиваш коленете си с ръце. Сесилия все още е в стаята си и пази тишина. Добре. Стой далеч от това, малката. Дръж се далеч от тази гадост и може би ще доживееш да видиш по-добър свят.
Пикап. Ръмжене на двигател, после тишина. Скръц, тряс — вратата откъм страната на шофьора се отваря и затваря. Предната врата.
Кратка тишина. Трополенето на стъпките му. Далечно, после близо, после още по-близо.
Вратата се отваря.
— Какво правиш тук?
Гледа те свита на кълбо до печката, там, където не би трябвало да бъдеш.
— Просто… си почивах — казваш му. Трябва ли веднага да започнеш да му се обясняваш, или да изчакаш да пита?