— Просто ми е любопитно — отговаряш ѝ.
— За един лекар е — казва тя. — Хирург, който постоянно убива пациентите си. Никой не го спира, защото хората не могат да разберат дали е зъл, или просто наистина не го бива в работата му.
Казваш ѝ, че това ти звучи познато. Тя кима и отново се захваща с книгата.
Ставай, иска ти се да ѝ кажеш. Отивай си в стаята. Отивай си вече в скапаната стая.
Качваш се горе и донасяш своя книга. Не си готова да заемеш някоя от неговите, да подгъваш страниците, да ѝ извиваш гърба. Захващаш се отново с „Обича музиката, обича да танцува“ и крадешком държиш Сесилия под око.
Малко след това тя става. Дали…? Не. Отива до тоалетната. Фалшива аларма. Едва в късния следобед, когато квадратите от светлина около щорите са започнали да избледняват, тя затваря окончателно книгата си и се качва горе.
Изчакваш няколко минути. Ослушваш се, за да чуеш вратата ѝ да се отваря и затваря, трополенето на краката ѝ по пода.
Тишина.
Теренът е по-чист от всякога.
Стискаш бравата.
Не се завърта.
По дяволите.
Заключена е.
Търсиш. С очи и с ръце. Навсякъде виждаш потенциални ключове.
Бравата е същата като на вратата на стаята ти, кръгла, с ключалка в средата. Опитваш с вилица. Опитваш с нож. Опитваш с химикалка. Опитваш с шибания ъгъл на една рамка на снимки, все едно би имало някаква полза.
Нищо не върши работа.
Пръстите ти треперят. Толкова усърдно си се трудила. Толкова много си направила. Нямаш късмет и това те вбесява.
Това си беше твоят медальон. Собственият ти шибан медальон. Същият, който приятелката ти го е поръчала за теб, защото те е обичала.
Трябва да продължиш да опитваш.
Трябва ти стая, която не е подредил, място, което не е успял да дезинфекцира.
Трябва ти стаята на дъщеря му.
59. Жената в къщата
Почукваш на вратата на Сесилия. Тя отваря, а на лицето ѝ е изписано „Наистина ли?“.
— Как върви? — питаш я.
Намръщва се, но после си възвръща самообладанието. Сладко дете. Не знаеш какво ѝ е разказал баща ѝ за теб, но я е убедил, че трябва да те търпи постоянно.
— Трябва ли ти нещо?
Трябва ти, но не знаеш какво. Ще разбереш, като го видиш.
Само да може да те пусне да влезеш.
— Имаш ли…
Надничаш над рамото ѝ. Стаята ѝ е в пурпурно, синьо и синьо-зелено. Има единично легло. Също и малко бюро от шведски мебелен магазин. Гърлото ти се стяга: и ти си имала същото бюро. Имаше си и компютър, и достъп до хартия, и…
— Химикалки.
— Химикалка ли искаш?
Не искаш химикалка. Вече опита с химикалка, но не свърши работа. Но ако химикалката ще те вкара в стаята, така да бъде.
— Би ли ми дала една? Моля те?
Казва ти: „Да, разбира се“, и те пуска вътре. Нейната стая, светът, оформен според очите ѝ: картини по стените, изображения, които е харесала и сигурно ги е разпечатала в училище. Консервите със супа на Анди Уорхол, плъховете на Банкси, още Кийт Харинг. Отива до бюрото си, за да вземе химикалка.
Мисли. Сега. Побързай, дявол да те вземе, и измисли нещо.
До бюрото ѝ лежи раницата ѝ, изоставена в коледната ваканция. Дизайнът е обикновен, пурпурен памук, няколко ципа, лого, което ти е непознато. Но Сесилия, това артистично дете, това сръчно дете, я е оформила по свой вкус. Изрисувала я е с маркери, клонче от дърво в долната част, голяма роза отгоре. А отпред има две букви, CC, направени — присвиваш очи — с безопасни игли. Оформила ги е безупречно, уверила се е, че буквите са симетрични, удвоила ги е, за да могат да се виждат отдалеч.
— Това е сладко — казваш и посочваш раницата ѝ.
Мислиш си за Мат, твоето почти гадже, който знаеше как да отключва ключалки. Цял набор инструменти, пръснати върху масичката му за кафе, пръстите му се сгъват, докато пъха метални пръчки в дупки, едната му ръка е неподвижна и ръчка с другата, докато нещо изщраква.
Стигаш до извода, че една безопасна игла би свършила работа. Безопасната игла би си струвала да опиташ.
— Благодаря — Сесилия поглежда раницата си без интерес и отива при химикалките. — Син добре ли е?
Отговаряш утвърдително.
— Сама ли го направи? — Коленичиш до раницата и прокарваш пръсти през украсата.
— Да. — Свива рамене. — Не е кой знае какво, нали виждаш? Само няколко игли.
Подава ти химикалка. Едва я поглеждаш и я пъхаш в джоба си.
— Каква страхотна идея — казваш. — Много е хубаво.
Пристъпва от крак на крак. Изпитваш търпението ѝ.
Хубаво.
Това е времето ѝ насаме, а ти ѝ го крадеш. Би дала всичко, за да си го върне.