Освен него, а сега и ти.
Ти ще запомниш.
Виждаш първата, виждаш и втората, и третата, и четвъртата, и петата… а после и себе си. Ти, която приличаш повече на нея, толкова различна от тази, която си сега.
Коленете ти треперят. Преглъщаш или поне се опитваш. Езикът ти е пресъхнал и драска небцето ти.
Свличаш се на циментовия под, студен и твърд под тялото ти.
Трябва да се запознаеш отново с нея. По-младата ти.
Черна коса, наскоро подрязана, се опира в раменете ти. Големи кръгли очи. Сочни устни. Дрехите, които си взела за пътуването си на север — клин, широки пуловери, кубинки. Грим. Носила си много, през цялото време, дори и като си била сама. Харесваше ти. Червено червило, черна очна линия с издължен ефект, блед фондьотен и розова пудра на скулите.
Толкова млада. Жена със следи на дете, останали в нея. Бъдещето пред нея е далеч повече от миналото зад гърба ѝ.
Искаше само да си почине. Младата жена от полароидните снимки. Искаше само да си поеме дъх. Да спи през нощта. Да забави темпото.
На всяка снимка си в движение. Качваш се или слизаш от колата под наем, караш към града, връщаш се от дрогерията.
Главата ти се замайва, разтърсена си до дъно. Устните ти треперят.
Той те е следил.
Винаги си се чудила как те е намерил. Дали е знаел, че ще си там, или се е натъкнал на теб случайно и е видял възможност? Сега знаеш. Снимките го потвърждават. Следил те е дни наред. Изучавал те е. Избрал те е. Подготвял се е за теб.
Стомахът те присвива. Дишай. Не можеш да се разболееш. Не сега и определено не и тук. Това са само снимки. Само лица.
Гледаш номерата седем, осем, девет. Онези, които са дошли след теб.
Онези, които не си могла да спасиш.
Съжалявам. Адски много съжалявам.
Не са само снимки и не са само лица. По-дълбоко в кашона изравяш мек тъмносин пуловер. Шишенце с лак за нокти, червен и изсъхнал. Сламена шапка. Сребърен пръстен. Една маратонка, чиято подметка е покрита със засъхнала кал. Слънчевите очила, които разпознаваш от бараката, същите, които ти даде и после веднага си ги взе. Съкровища. Спомени. Вещи. Техните вещи.
Задържаш всяка от тях за няколко секунди. Само това мога да направя, казваш им. Да гледам снимките ви и да държа нещата ви, и да опитвам да ги свържа с образите от снимките. Не познавам историите ви. Дори не знам имената ви.
Прибираш всички неща обратно — това е най-важното — така, както си ги намерила. Проверяваш, проверяваш и проверяваш отново. Издърпваш кашон номер две. За щастие, няма повече снимки. Само още вещи.
Дънки, изцапани с трева. Жълти стилето с червени подметки. Сив кашмирен пуловер — твоят сив кашмирен пуловер. Онзи, който си облече в последната сутрин, преди да се отправиш на обичайната си разходка в гората. Не носеше палто. Нямаше намерение да стоиш дълго навън.
Приближаваш тъканта към лицето си. Търсиш аромата на другата жена, старата ти. Всичко, което получаваш, е миризма на мухъл.
Още неща. Сутиен, перлени обици, копринен шал. Никое от тях не е твое. Не е запазил нищо повече от теб, само пуловера и медальона, който накрая е подарил на Емили. От останалото — портфейлът ти, кредитните ти карти — сигурно се е отървал.
Така остава кашон номер три.
Качваш го върху купчината и го отваряш.
Не са спомени. Не са пуловери, нито сутиени, нито грим.
Инструменти са.
Най-различни инструменти. Белезници, подобни на онези, които използва за теб. Бинокли. Фотоапарат „Полароид“.
Грубост, увита в мекота. Метал, който се изсипва от мръсен парцал. Пистолет.
Не онзи, който познаваш. Този е светлосив с черна дръжка. Няма заглушител.
Вдигаш го с разтреперани пръсти и го поставяш върху дланта си.
Някакъв шум те изважда от замайването. Дори и в мазето достига до теб. Първо е мъркане, после гъргорене, а след това ръмжене.
Гръмогласното ръмжене с цяло гърло на пикапа му, свиващ по алеята.
61. Емили
Той ми дължи обяснение. Поне лъжа. Искам да го гледам как се гърчи, как пелтечи, как гледа в краката си. Искам да се чувства неловко, искам да съжалява.
Очите ми продължават да са отворени на четири. В магазина, в кафенето. Това не е пренаселен район, където хората могат да останат незабелязани. Все някъде трябва да се появи.
Някъде по обед отивам с колата в града. Проверявам магазина за сандвичи, дрогерията. Нищо. Оглеждам се за пикапа му по главната улица, но отново удрям на камък.
Късметът ми се обръща по залез. В този момент дори не се оглеждах за него, но ни свършва битерът и се налага да заема от конкуренцията.