Той излиза от сенките.
Отнема ми секунда да го видя да се показва в края на алеята зад ресторанта.
— Хей!
Старая се тонът ми да е непринуден, сякаш просто се радвам да го видя. Главата му се обръща. Мисля, че го виждам да се мръщи — да не би да е изненадан, че ме вижда тук? Точно пред собствения ми ресторант? Обаче лицето му се успокоява и той тръгва към мен. Висок, красив и спокоен, единият му палец е подпъхнат под презрамката на сака му.
— Хей — отговаря ми. — Извинявай, просто опитвах да мина напряко до…
Посочва главната улица.
— Да не те е грижа — казвам му. — Единственото, което не приемам добре, е когато хлапетата се друсат зад контейнера с боклук. Така че, докато не правиш това, всичко ще е наред.
Засмива се. Това съм аз: малко цвят в живота му, нотка абсурдност, вдъхваща живот. Красива вещ, която може да вземе когато си поиска, и да я остави, след като е приключил с нея.
Не е достатъчно и не е хубаво обаче — и това ме убива, убива ме да мисля така, но го мисля — фактът, че винаги бих се съгласила на това пред нищо.
Ейдън сваля сака от рамото си и го пуска в краката си. И двете му ръце са свободни, скръства ги на гърдите и ме оглежда от глава до пети.
— Без палто?
Поглеждам бялата си риза, черните панталони и тъмночервената престилка.
— Не отивам далеч.
Не ми беше студено, докато той не се обади, но сега мога да мисля единствено за декемврийския вятър по кожата си, толкова леден, че почти пари.
— Почакай.
Развързва дебелия си вълнен шал и ме поглежда с мълчалива молба за разрешение да ме доближи. Когато не казвам нищо, идва до мен и го увива около шията ми.
— Ето така — казва.
Подушвам борови иглички. Подушвам дафинов лист.
— По-добре ли е така?
Примигвам и се връщам на земята.
— Да — отговарям. — Благодаря. Аз… — Всъщност какво исках да обсъдим?
О. Да. Жената в къщата му.
Преди да успея да намеря точните думи, той се намесва.
— Е, какво става при теб?
Усещането е като да танцуваш с някого, който е винаги половин стъпка пред теб. Казвам му, че съм била добре.
— Просто работех. Обичайното.
Кима.
— Ами ти? — питам го.
— Същото — отговаря ми. — Имаше доста работа. И доста неща за вършене вкъщи. — Мълчание. — Съжалявам, че така и не ти отговорих на съобщенията — добавя.
Гледа ме в очите, челото му е смръщено, а шията му е гола в хапещия студ, искреност, която ме пронизва в сърцето. Нещо се свива в гърдите ми. Дойдох подготвена за битка, а той току-що изтръгна ножа от ръката ми.
— Всичко е наред — казвам му, обаче той поклаща глава.
— Не. Не е. Ти беше — ти си — съвършена. Просто… Стават много неща, нали разбираш? Вкъщи и…
О, господи.
Искам да го взема в обятията си. Искам да му кажа, че той е съвършен, а аз съм идиотка. Искам да му кажа, че нямам представа какво е чувството да изгубиш половинката си, да гледаш как пръстта покрива тялото ѝ. Искам да му кажа, че всичко е наред. Ето това искам повече от всичко: да знам, че за него всичко ще бъде наред.
— Разбирам — казвам му. — Тоест не разбирам. Но няма проблеми. Наистина.
Отговаря ми със стеснителна усмивка.
— Надявам се, че ние още можем да… Надявам се, че мога и по-добре. В бъдеще.
Кимам. Какво означава „по-добре“? Приятелство ли има предвид? Писане на съобщения? Целувки? Секс?
Шалът му драска брадичката ми. Опитвам да го наглася и така разкривам част гола кожа между две гънки от вълна. Той се пресяга към шията ми.
— Носиш го.
Пръстите му докосват шията ми и се спускат към медальона, който ми подари.
— Разбира се, че го нося — казвам му. — Той…
Не мога да го кажа, не мога да кажа „Той ми е любим“, защото е твърде интимно, твърде опасно близо до „Ти си моят любим“, а изобщо не желая дори да се доближавам до темата.
— Той е толкова хубав — казвам вместо това.
Кима разсеяно. Погледът му е впит в шията ми, палецът му е върху колието. Останалите му пръсти се пъхват под шала и се отпускат на извивката на рамото ми.
Не знам какво става. Единствено знам, че пръстите му са отгоре ми, че са топли, а на мен ми е студено, че ми е хубаво, струва ми се, хубаво и малко странно да ме докосва така, след като го е нямало със седмици. Имам чувството, че сме се намерили отново. Напомняне, че се познаваме. Че можем да говорим.
— Трябва да си призная нещо — казвам му. Ръката му се отпуска. Очите му се стрелкат от ключиците ми към лицето ми. — Помислих си… Стори ми се, че оня ден надуших дим. В къщата ти. — Килва глава. — Влязох, просто за да проверя дали всичко е наред и…
— Влязла си вътре?