Настръхвам.
— Аз… Нямах намерение да нахлувам. Исках само да се уверя, че нищо не гори. — Спомен, изречение, което веднъж ми сподели в бара един брокер на недвижими имоти: — Това е проблемът с тези красиви дървени къщи. Изглеждат чудесно, но изчезват просто ей така.
Щракам с пръсти на „така“. Той си играе с ципа на джоба на якето си, издава тихи бззт-бззт-бззт, все едно е изнервен или — още по-зле — ядосан.
— Всичко беше наред — добавям. Засмивам се и се подигравам с предишната си параноя: — На Западния фронт всичко е спокойно. — Добре, сега спри да дърдориш.
— Е, това е добре да се знае — казва той и сръчква сака с върха на ботуша си. Мимоходом задава въпрос. — Кой те пусна вътре? Дъщеря ми ли?
Облива ме нова вълна на срам.
— Никой не идваше на вратата. А миризмата беше наистина силна. — Чувам неувереността в гласа си, безсрамната лъжа, която не мога да изрека убедително. — Наложи се да използвам резервния ти ключ.
Ето на̀. Сега ще извика полиция и ще поиска ограничителна заповед. Само че всъщност звучи развеселен.
— Намерила си го, а? Май трябва да му измисля по-добро скривалище.
Чувам собствения си кикот.
— Под растението. Много хитро. Сигурно ми отне поне… двайсет секунди да го намеря.
Смее се с мен. За секунда отново сме си ние — двама души, двама приятели. Две преплетени души.
Лицето му помръква. Отново е сериозен.
— Видя ли някой вътре?
— Да — отговарям му. — Видях… братовчедка ти. Изглежда, е чудесна жена. — Около нас улиците са празни. Твърде студено е, за да се мотаеш навън.
— Видяла си я значи, а? — Замисля се. — Добре. — Цъка с език и повтаря: — Добре.
Все още на лицето му се чете лека тревога, а тялото му е напрегнато.
— Мога ли да те помоля — започва той. — Пикапът ми. Има нещо — не мога да запаля. Всъщност заради това реших да мина оттук. Опитвах се да намеря помощ.
Според него аз колко разбирам от пикапи?
Изглежда, вижда обърканото ми изражение, защото добавя:
— Мисля, че е акумулаторът. Имаш ли кабели?
Имам. Заех ги от Ерик и така и не му ги върнах.
— Разбира се — отговарям.
Той казва, че това е чудесно. Добавя, че видял колата ми паркирана на улицата и че пикапът му не бил далеч.
И аз казвам, че това е чудесно. Взима си сака, мята го отново на рамо и тръгва към тротоара. А аз го следвам.
Тъкмо ще излезем от алеята, когато задната врата на ресторанта се отваря. Йоанда се подава навън.
— Наред ли е всичко там? — Вижда Ейдън до мен и потиска усмивката си. — Здрасти. Извинявам се. — После заговаря на мен: — Не знаех, че си имаш компания.
При тези думи се усмихва доволно. Като котка, докопала се до сметаната, като сомелиер, току-що дочул някоя клюка.
— Трябва ли ти нещо? — питам я.
Поклаща глава и се обляга на рамката на вратата.
— Не. Просто те видях тук навън и исках да се уверя, че си добре. — Премества поглед към Ейдън. — Но виждам, че си в добри ръце.
Преди да успея да ѝ се опуля, нея вече я няма. Дочуваме смях, когато вратата се затваря след нея.
Никога вече няма да мога да го погледна в очите.
— Съжалявам за това — казвам със забити в тротоара очи.
— Всичко е наред.
Обаче не звучи наред, когато го изрича. Гласът му е тих, далечен. Не мога да уловя погледа му.
Правя още две крачки към улицата, но той не помръдва.
— Знаеш ли какво? — казва. — Не се тревожи за това. Виждам, че си заета.
О, я стига.
— Наистина нямам нищо против — уверявам го. — Аз просто…
— Няма проблем.
— Ами пикапът ти?
Толкова е куцо. По-скоро молба, отколкото въпрос.
— Все ще измисля нещо.
Следва кратко мълчание. Няма какво да се добави.
Започвам да размотавам шала му, но той ме спира с вдигната ръка.
— Ще си го взема друг път.
Нямам време да питам дали е сигурен, да го уверявам, че няма дълго да бъда навън. Махва за „довиждане“ и изчезва от алеята, а сакът се удря в бедрото му.
В ресторанта Йоанда ме пресреща на пътя ми към бара.
— Надявам се, че нищо не съм прекъснала.
Сръчква ме. Закачливо, щастливо, по начин, който ми убягва.
Трябва да я имитирам, да бъда повече като нея. Има толкова много неща, които да науча.
Сръчквам я в отговор. Успява да ме накара да се усмихна, дори след като ѝ казвам да престане.
62. Жената в къщата
Отвън една врата се отваря и се затръшва. Слязъл е от пикапа.
От пет години не си се движила толкова бързо. Последен поглед, за да се увериш, че всичко си е така, както го намери. Изгасяш осветлението, след това небрежно и безразсъдно изкачваш стълбището. Завърташ бравата. Затваряш вратата след себе си и се уверяваш, че е заключена. Свиваш се на дивана точно в момента, в който ключалката задрънчава. Отваряш „Обича музиката, обича да танцува“ на произволна страница.