— Би могъл да ме вземеш с теб.
Вдига очи и се изсмива.
— Хайде де — казва. — Не мисля, че разбираш.
Обаче ти разбираш. Познаваш светлината и сянката му. Знаеш, че идва да те види почти всяка вечер, определено всяка вечер, когато е тук. Знаеш, че е свикнал с определени неща. Харесва не теб, а това, че си на негово разположение. Каквото поиска, когато го поиска.
Какво ще прави без теб?
— Само казвам — продължаваш. — Можем да продължим да се виждаме. Не се налага да свършва. Няма причина.
Скръства ръце на гърдите си.
— Ще бъда точно там — казваш му. Килваш глава към вратата. Към външния свят, онзи, от който те взе, и безбройните му обитатели. — И никой няма да разбере.
Усмихва се. Вдига ръка към тила ти. Погалва косата ти с нежен и спокоен жест на мъж, който знае, че е в безопасност, а после дърпа. Достатъчно, за да заболи.
— И разбира се — казва, — ти просто ще се грижиш за мен.
Застиваш под докосването му.
Тръгва си, дърпа резето, приканва студения нощен въздух в бараката. Отвън катинарът щраква на мястото си. Отправя се към къщата, при дъщеря си, към каквото там е останало от светлината и топлината в дома им.
Правило номер три от оцеляването в бараката: в неговия свят ти си най-чистото нещо. Всичко, което става, трябва да сполети и двама ви.
6. Номер едно
Той беше млад. Веднага ми стана ясно, че му е за първи път. Не го биваше. Никак не го биваше. Стана в кампуса, в неговото общежитие. Как го направи — нескопосано. Навсякъде кръв. Моята ДНК по него, неговата по мен. Също и отпечатъци.
Не ме познаваше. Но аз го бях забелязала още преди седмици. Ако се мотаеш из университета достатъчно дълго, особено в събота вечер, можеш да си сигурна, че някой свенлив студент накрая ще дойде при теб. Неуверен как да пита, кога да плати.
Повечето се окопитваха, след като ми даваха парите. След това се държаха с арогантността, на която светът ги беше научил. Бяха почтени млади мъже, а аз — жената, която взимаше петнайсет долара за свирка.
Не го очаквах от него. Беше твърде млад, твърде крехък. Нямаше представа какво прави.
Беше изненадан, струва ми се, че обичам да чета. Мъжете никога не са ме мислили за някоя, която би обичала да чете. Обаче обичах. Пишех бележки до откъсите, които ме караха да се замислям, подгъвах страниците, които събуждаха чувствата ми. Онази вечер имах две книги на таблото на пикапа си: „То“ и трилър, който се казваше „Обича музиката, обича да танцува“. Помня ги и двете, защото така и не разбрах как свършват.
Изчака, докато си облека блузата. Ръката му се стрелна към шията ми. Като предизвикателство към себе си. Сякаш знаеше, че ако не го направи тогава, ще отлага завинаги.
Очите му се разшириха, когато моите се затвориха. На лицето му се изписа удивление: шок, че наистина го прави, че тялото ми отвръща по правилния начин. Шок, че е истина — че ако стиснеш достатъчно силно някого за гърлото, той действително ще спре да се движи.
Помня, че докато ме убиваше, осъзнах: ако това му се размине, ще си помисли, че ще му се размине всичко.
7. Жената в бараката
Помниш късчета от себе си и понякога те ти помагат.
Като Мат.
Мат ти беше най-близкото до гадже, което имаше, когато бе отвлечена. Той беше като всичко останало, обещание, което така и не се осъществи.
Онова, което най-добре си спомняш за Мат: знаеше как се разбиват ключалки.
В бараката често си мислеше за Мат. Опита се няколко пъти. Откърти треска от пода, направи дискретна вдлъбнатина в стената. Дървото не пасваше на голямата ключалка на веригата. Притесни се, че ще се счупи, а после какво?
Тогава щеше да бъдеш прецакана.
Помниш тези късчета от себе си и понякога ти помагат. Само понякога.
Мъжът, който те държи в плен, се връща следващия ден с топла храна и вилица. Натъпкваш две огромни хапки в устата си, преди дори да помислиш да отгатнеш какво ядеш — спагети с кюфтета. Отнема ти още три хапки, за да осъзнаеш, че говори, още две, за да намериш сили да оставиш вилицата. Думите му са от по-голямо значение за оцеляването ти от някаква храна.
— Кажи ми името си.
Ушите ти бучат. Поставяш капака върху кутията, останалото кюфтенце те зове.
— Хей.
Идва от другия край на бараката, хваща те за брадичката, за да те насили да го погледнеш.
Не можеш да си позволиш да го вбесиш. Никога, а най-вече сега.
— Съжалявам — казваш. — Слушам.
— Не, не слушаш. Казах ти: кажи ми шибаното си име.