Името на град. Седем букви, завършва на и според пътеводителите. Това трябва да е. Градът, неговият град. Този град.
Карта. Малко драсканици, нищо драматично. Няма хикс, който да отбелязва новата къща, няма хикс и на старата. Няма шифър, подсказващ жертвите му, нито геометрична форма, съединяваща убитите. Само пътища и населени места, зелени пространства и сини линии.
Някъде в средата, почти скрита в гънката, има мъничка бяла фигурка — символ за местна забележителност, твърди легендата в долния ляв ъгъл. Примижаваш. Колко време е минало от последния ти очен преглед? Колко време тялото ти се е носело през времето и всяка част от теб е остарявала по-бързо от нормалното?
„Кладенец за желания“. Така пише с малки черни букви до номера на страница с повече информация. Отгръщаш на това място. До историята на кладенеца — изграден преди векове и посещаван от семейства, пожелаващи си добра реколта и здрави деца — има снимки.
Натрошени камъни. Ръждясала верига. Навсякъде е прорасъл мъх, дори и на места, където не би трябвало да е възможно.
Това е кладенецът. Същият, който подминахте онзи ден с пикапа, докато пътувахте към центъра на града и обратно. Точно до кравите. Точно до „Братя касапи“.
Съсредоточи се. Потърси мащаба на картата. Намери го. Пресметни. По-бързо. Хайде де, сега. Можеш ли да бягаш до толкова далеч? Може би. Нямаш представа на какво е способно тялото ти.
Съсредоточи се. Погледни картата. Трябва да разбереш. Сега. Бързо. Спомни си извивките и завоите, ляво, ляво, дясно и право напред покрай добитъка на „Братя касапи“. Обърни. Приложи върху картата. Намали, сега увеличи мащаба. Ето къде си.
Сега знаеш. Сега вече си сигурна.
Още нещо. На гърба на единия пътеводител — „Тайните на долината Хъдсън“. Списък, нахвърлен върху лист хартия, сгънат и скрит. Имена. Адреси. Време. Работни длъжности. Хартията е дебела и жълта, мастилото е пурпурно. Написал го е отдавна. Вероятно когато се е преместил тук с жена си и може би и с детето. Когато е превърнал града в свой проект, когато го е превърнал в лична площадка за игра. Място, където ще живее, без да го подозират, а светът ще му е по мярка.
Наблюдавал е, изучавал е абсолютно всеки толкова време. Създавал си е място, където ще му се разминава.
Стигнала си до дъното на кашона.
Върни всичко така, както си го намерила. Провери, после провери отново.
Звук от горе. Глас.
— Рейчъл?
Мамка му. Мамка му. Не е бащата, дъщерята е. Стой мирна. Тя не знае къде си. Ами ако слезе, за да те потърси? Натрупай отново кашоните един върху друг. Избърши ръце в дънките си. Огледай се и намери нещо — извинение, идея, каквото и да е.
Вратата в горната част на стълбището се отваря. За няколко секунди вече е долу до теб.
Може ли да ги усети, тайните на баща си, носещи се като изпарения във въздуха? Може ли да чуе гласовете на жените, които шепнат в мрака и те умоляват, умоляват нея, умоляват всеки, който би се вслушал, да не ги забравя?
— Ей — казва тя, — търсех те.
Е, намери ме, иска ти се да ѝ кажеш, само дето не можеш да говориш.
— Искаш ли да дойдеш с мен да разходим кучето? — пита ме. — Тъкмо се канех да изляза. Няма да ходим далеч, само до водата и обратно.
Водата. Предполагаш, че има предвид Хъдсън, ако можеш да се довериш на пътеводителите и картата. Същата река, покрай която някога тичаше в големия град.
— О, благодаря — казваш ѝ, — но не мога. Имам, такова, малко работа. Горе.
— Добре — отговаря ми. — Нямаш грижи. — Млъква и се оглежда. — Търсиш ли нещо?
Замисляш се.
— Да. Трябваха ми… батерии, не можах да намеря и ми хрумна да погледна тук. Но всичко е наред. Няма проблеми. Не ми е спешно. Няма защо да се притесняваш за това.
Тя се обляга на градинския стол.
— И аз слизам тук, знаеш ли? — Гласът ѝ е шепот.
— Наистина ли? — питаш.
— Да. През нощта. Просто… държим някои от нещата на мама тук долу.
Не казвай нищо. Остави я да говори. Тя има нужда някой да я изслуша.
— Глупаво е — продължава. — Обаче ми липсва миризмата ѝ. И други неща също, но си имаме снимки и филмчета. Миризмата ѝ обаче е по-трудно да се намери. Така че понякога слизам тук и взимам някой от старите ѝ пуловери, и просто… си седя известно време с него. — Поглежда те. — Много тъпо, а?
— Не мисля така — казваш ѝ. — Тя просто ти липсва.
Онова, което не казваш: в дните, след като баща ѝ те взе, не можеше да мислиш за майка си, без да забравяш как се диша. Наложи ти се изобщо да спреш да мислиш за семейството си, защото твърде много те болеше и не можеше да си позволиш да се разпаднеш.