Той си връща контрола — разбира се, че го прави. Той си е той, а ти си ти. Сграбчва ръката ти и я извива, също и другата, притиска те с цялата си тежест, докато се свличаш като сухо листо на пода. Но дишането му е тежко, сърцето му пулсира върху гърба ти, бързо, шумно и паникьосано, а причината за това си ти, защото си успяла да му се измъкнеш за няколко секунди и това го е уплашило.
Ти уплаши този мъж. Накара пулса му да се ускори.
— Какво, по дяволите — прошепва вбесено между стиснатите си зъби, — си въобразяваш, че правиш?
Извива още повече ръцете ти. Предаваш се. Вече можеш.
Налага се.
— Съжалявам — казваш му. Въобще не го мислиш. Това е парола, пропуск за друг ден.
Дишането ти се успокоява. Осъзнаваш какво си направила, колко близо до слънцето си прелетяла току-що. Глупаво, без да помислиш за крилата си и за восъка, който ги крепи.
— Съжалявам — изричаш отново и добавяш и щипка истина: — Не знам какво си мислех.
Той възвръща контрола си над белезниците и те закопчава за рамката на леглото.
Толкова е силно това твое тяло. Не знаеше, че криеш това в себе си. Да го бутнеш така. Да се отбраняваш.
Прокарва пръсти по тила ти, стиска косата ти в стегнат юмрук и дърпа. Главата ти се извива назад. Приближава лицето ти към своето.
— Имаш известна дързост, дявол те взел, знаеш ли?
Не опитвай да кимаш. Не опитвай да се обясняваш. Просто го остави да говори.
— Беше се изгубила. Беше толкова дяволски сама. Аз те намерих. — Скубане. — Аз съм единствената причина да си жива. Знаеш ли какво те чакаше, ако ме нямаше?
Нищо. Рецитираш думите в главата си, за да не те докоснат, когато ги изрече. Щеше да си мъртва.
— Нищо. Щеше да си мъртва.
Не го слушаш. Не го допускаш в съзнанието си.
Пуска косата ти и те бута.
— Съжалявам — казваш отново. Можеш да го повториш петстотин пъти, ако се наложи. Извиненията не ти струват нищо.
— Млъквай. Можеш ли? Можеш ли просто да спреш да дрънкаш поне за една шибана секунда?
Притискаш се към рамката на леглото. Той поклаща глава.
Има си и други планове освен теб. Видяла си снимките. Полароидните фотографии на Емили в мазето му, инструментите в кашоните му и собствената му работна маса.
Беше грешка да го блъснеш. Да го уплашиш така. Не съжаляваш, не и наистина. Обаче трябва да внимаваш.
Толкова си близо.
69. Жената в къщата
Той ти обяснява положението.
— Ще има празненство — казва, сякаш двамата със Сесилия вече не са го обсъждали пред теб. Сякаш можеш да чуваш нещата само когато той пожелае да го направиш.
Кимаш.
— Ще дойдат хора. Тук. В предния двор. Няма да влизат вътре. Чуваш ли ме?
Казваш му, че го чуваш.
— Ти ще си тук — добавя. Има предвид спалнята.
Не е изненадващо, ти се ще да му кажеш, но вместо това отново кимаш.
— Ще действаме както винаги.
— Разбрано — отговаряш.
Опипва белезниците.
— Кажи ми името си.
Пак ли това, мислиш си. Обаче мозъкът ти знае какво да прави. Думите имат специална сила, когато поддържат живота ти.
Ти си Рейчъл. Той те намери.
— Името ми е Рейчъл — казваш му и тежестта върху гърдите ти се маха. Сякаш си лъгала и едва сега си се върнала към истината.
Знаеш само онова, на което той те е научил. Имаш само каквото ти е дал.
Не му се налага да пита за останалото.
— Преместих се тук наскоро. Трябваше ми място, където да отседна, а ти ми предложи стая.
Кима. Стиска те за раменете, пръстите му се впиват в кожата ти и притискат мускулите отдолу. Отпечатва се върху теб.
— Няма да викаш — казва ти. — Няма да говориш или да правиш каквото и да било. Ако го направиш, ще те отведа в гората. И това ще приключи завинаги.
— Разбирам — отговаряш.
— Добре. — После, просто за да се увери, че посланието му е ясно: — Ще бъдеш тиха. Няма да издаваш и звук.
Отново кимаш.
Не лъжеш. Той е прав.
Ще бъдеш тиха.
70. Номер девет
Имаше наглостта да изглежда изплашен от мен.
Той. Изплашен. От мен.
Не знам какво очакваше.
Може би си е мислил, че ще съм по-възрастна. Или по-млада.
Кой знае?
Не и аз.
Накарах го да положи усилия. Борих се. Не знаех, че имам такива рефлекси. Те просто ме намериха, когато имах нужда от тях. Когато се надвеси над мен и лакътят ми получи пряк достъп до носа му.
Възползвах се.
Той се наведе бързо, преди да успея да му разбия костта. Но какво влияние само му оказа това иначе незначително нещо. Искрица живот в другия край.