Влизам вътре.
72. Жената в къщата
Всяка стъпка е импровизация. Всяка стъпка е въпросителен знак, натежала от възможността за значимо прецакване.
Тази вечер е празненството. Той дойде по-рано, закопча те за радиатора и пусна ключа в джоба си като мащехата на Пепеляшка в нощта на бала.
— Помни какво говорихме — казва ти.
— Да — отговаряш. — Разбрано.
Замисля се за кратко.
— Ще има музика. Отвън. Хората ще общуват. Ще разговарят, ще ядат, ей такива неща. Ще си имат занимания.
Знам, иска ти се да му кажеш. Не се налага да ми натякваш, че никой няма да дойде да ме спаси.
Чакаш да чуеш колите по пътя. Гласовете и поздравите. Музиката. Изчакваш гостите с кървящи сърца и пълни с очакване очи, готови да облеят него и дъщеря му с обичта си.
Първо, ето я безопасната игла. Взета от чекмеджето следобеда, докато го нямаше, скрита в подплънката на спортния ти сутиен. Години наред си въртяла очи при мисълта за сутиени с подплънки, а я се виж сега.
Винаги си мислила, че когато моментът настъпи, ще знаеш със сигурност.
Тази вечер има неща, които знаеш със сигурност. Какво е направил и на кого. Къде държи резервния си пистолет.
Ти знаеш, а той — не, че дъщеря му дойде при теб. Че ти даде превръзки и игла.
За какво не си дава сметка: че вече си разбрала, че светът не е просто място, където нещата те сполетяват. Че и ти можеш да сполетиш света.
Не си го чула да влиза, но допускаш, че е възможно. Трябва да действаш внимателно и уверено.
На белезниците има две ключалки. Трябва да отключиш само едната. По-близката до теб. Която държи единия край на белезниците закопчан за китката ти.
Вкарваш иглата в ключалката.
Призоваваш духовете, които са ти необходими. Мат. Мъжът от Ютюб. Всичко, на което са те научили за ключалките. Всичко, което си спомни, докато отваряше вратата под стълбището.
Това е друг вид ключалка. Но в тези механизми има нещо универсално: парчета метал, които се съединяват, за да улавят хора и да ограничават достъпа им до разни места. Знаеш всичко за тях.
Вклиняваш закопчаната си китка в стената за по-добър захват.
Съсредоточаваш се.
Истината е, че нито твоето почти гадже, нито човекът от Ютюб ти обясниха особено добре как работят ключалките. В демонстрациите все идваше момент, когато трябваше да се доверят на тайната си. Трябва да се мисли магически. Постави нещата на място с разума си, а после остави на сърцето си да поеме командването.
Трябва да общуваш с ключалката, все едно е човек. Трябва да я опознаеш, да я отвориш малко по малко.
Няма път назад. Няма неуспехи. Всеки сантиметър и всяка победа трябва да се спечелят завинаги.
Нещо в белезниците почти отстъпва. Сърцето ти препуска.
Дишаш. Продължаваш да работиш.
Гривната се изхлузва от китката ти.
Улавяш я, преди да издрънчи в радиатора.
Ще бъдеш тиха. Няма да издаваш звук.
Това е, когато излизаш от стаята. Това е, когато започваш да вършиш неща, които един ден ще накарат хората да кажат: „Тя беше толкова смела“.
Бърз поглед през прозореца, с пръст отместваш леко щорите. Хората са долу, тъпчат тревата му и нахлуват във владението му. Той е насред всичко това. С гръб е към теб, но виждаш как ръцете му се движат оживено, как тялото му се накланя с ритъма на думите му. Мъж, който изнася представление.
Сесилия. Не можеш да я погледнеш. Тя е размазано лавандулово петно в ъгъла. Пастелно мехурче в море от черно и сиво. Птиче, което всеки миг ще падне от гнездото.
Това е моментът, в който отключваш вратата на спалнята отвътре, обгръщаш бравата с пръсти и я завърташ.
Това е моментът, в който започваш да вярваш. Че гостите му ще си останат там. Че ще отидеш там, където трябва, по план и без никой да те смути.
Затваряш вратата по пътя си навън.
Това е много лесно. Правила си го десетки пъти. Вървиш по коридора. Тук няма никой. Знаеш, че няма никой. След това стълбището: едно стъпало надолу, после още едно и още едно. Превиваш гръб, сякаш можеш да станеш невидима.
Бъди бърза. Това е най-важното от всичко. Ако си бърза, никой няма да те види. Не и в действителност. Ще бъдеш призрак. Мисля, че я видях, ще казват хората, обаче не, нямаше нищо.
Наясно си как става. От пет години си призрак.
Стигаш до дневната. Главата ти се върти. Нямаш време, за да се съвземеш. Нямаш време да помислиш какви ги вършиш. Трябва да стане сега, всичко трябва да е сега.
Още един етаж. Работа с безопасната игла. Отваряш вратата. Това е за последен път. Ако всичко мине по план, а дори и да не мине. За последен път в мазето. За последен път в къщата.