Ради Радев
Стаята на Лорда
Къщата бе триетажна и имаше два напълно отделни входа, които не бяха свързани с общи коридори. Беше препълнена с наематели. Хазяинът Джонатан Крейн живееше в една стая на първия етаж. Сестра му Катрин пък живееше в партера.
Къщата се намираше в един скромен квартал на Лондон, на улица „Бъгър Плейс“. Триетажният издължен и монументален дом си имаше вътрешен двор. Около първия етаж беше посаден бръшлян. Той бе така оплетен в дървени пръчки, че да затрудни всячески евентуалните крадци да достигнат до прозорците. И наистина — беше се образувала нещо като преграда висока осем фута, която не позволяваше безпрепятственото катерене и проникване от страна на улицата.
Входът откъм улицата беше запречен със солидна и дебела дъбова врата. Тя беше боядисана в лешников цвят и лъщеше, понеже беше лакирана; на вратата можеше да се види желязна табелка, на която бе изписано името на хазяина; имаше също и бронзово чукче с форма на лъвска глава, която блестеше, най-вече около зъбите.
Една от стаите на първия етаж на къщата беше винаги празна. За нея нямаше наематели. Нещо повече — хазяинът — г-н Крейн плащаше на доброволци (ако се намерят), за да прекарат една нощ в Стаята. Защото тя беше обитавана от духове.
Беше 1-ви март 1865 г., когато се яви още един доброволец да преспи в необикновената стая. Казваше се Том Копелсън — нехранимайко, сводник и крадец. Беше брадясал и гологлав, облечен все пак прилично в кафяв редингот и черен панталон. Среден на ръст, но все пак изключително пълен и як мъжага; носът му бе счупен, а очите, присвити в гънки от сланина гледаха необичайно грубо и алчно.
Хазяинът Джонатан Крейн го покани в собствената си стая за да обсъдят престоя му за една нощ в къщата.
Крейн седна на любимото си кресло в лешников цвят, а на госта си предложи обикновен дървен стол. Хазяинът беше много висок мъж — около шест фута и три дюйма, слаб но добре сложен. Имаше много дълга, гъста и къдрава брада, която правеше лицето му да изглежда някак издължено. Очите му кафяви на цвят — гледаха умно и проницателно. Джонатан Крейн беше облечен в широки стари панталони, подобни на шалвари и дебел сив плетен пуловер.
Том Копелсън нетърпеливо попита:
— Колко даваш, ако изкарам една нощ в онази стая? — личеше си, че Копелсън е грубоват и без възпитание човек, с просташки обноски.
— Пет златни гвинеи. — обеща хазяина. — Ако оцелете до сутринта и успеете сам да ни отворите вратата.
Нищо обаче не можеше да уплаши Том Копелсън, освен може би полицай в малките часове на нощта.
— А някой… умирал ли е там — в тази стая?
— Да. — честно съобщи господин Крейн.
— Колко човека?
— Няма значение. — опъна се хазяина. Съгласен ли сте, или не?
— Да. Да знаеш, нося два пистолета в мене.
— Добре. — явно това, че доброволецът бе въоръжен не направи никакво впечатление на хазяина.
— Имам и нож. Донесох и няколко звънеца.
— За какво са ви? — полюбопитства господин Крейн.
— Искам да окача звънците в коридора. Ще ги свържа с въжета, които стигат до един от коридорите на първия етаж. Така, че ако някой или нещо ме заплаши… Първо ще го застрелям, разбира се. Но ако се окаже, че не мога да се справя, или че са повече от мен, ще раздрусам въжетата. Звънците ще вдигнат шум, и така всеки в къщата, който го чуе, ще може да ми дойде на помощ.
— Много добре. — ентусиазирано се съгласи хазяина. На никоя от предишните жерт… — ъ-ъ-ъ доброволци не му беше дошло на ума нищо подобно.
— Защото са били страхливци. И нещастници — уверено обяви Том Копелсън.
Беше около пет следобяд, когато доброволецът и хазяинът влязоха в Обитаваната стая, за да монтират системата от звънци. Вътре беше студено и леко миришеше на лавандула.
Том Копелсън огледа набързо стаята и се учуди колко много мебели имаше в нея. Стената откъм вратата беше почти напълно закрита от огромен петкрилен гардероб. Половината от стаята пък беше заета от широка спалня. Спалнята беше масивна и от едната страна нямаше табли, а две малки ракли за завивките. Вдясно от нея имаше голяма, потъмняла от старост кръгла дървена маса. До нея беше опрян самотен и единствен в стаята, висок стол. До големите и обширни прозорци бяха подредени няколко ниски шкафчета. Едно счупено огледало с височина три фута беше подпряно на прозорците и стоеше върху едно от шкафчетата.
Обитаваната стая беше старателно изметена. По ъглите на тавана обаче се виждаха паяжини, а стъклата на прозорците, както и счупеното огледало, бяха мръсни и отдавна немити.
Том Копелсън предложи:
— Дръпни въжетата, а аз ще отида до твоята стая за да проверя дали се чуват.