— Добре. Ела само да ти покажа къде е.
Хазяинът изведе Копелсън до дъното на коридора и отвори вратата, която се намираше в самия му край. Погледна подозрително Том Копелсън да не би да открадне нещо. После се престраши и каза:
— Затвори вратата, а аз ще отида да дрънча.
Миг по-късно тази част от къщата беше проглушена от оглушителен и нехармоничен звън.
Том Копелсън доволно се запъти към обитаваната стая. Не само че дрънченето се чуваше навсякъде. Беше толкова пронизително, че със сигурност би пропъдило всеки среднощен обирджия или мародер.
2.
Минаваше полунощ, а хазяинът Джонатан Крейн не спеше. Редеше пасианс с един от синовете си — Робърт. Робърт не живееше в обитаваната къща, но Джонатан го бе поканил за всеки случай. Винаги го викаше, когато имаше доброволец да преспи в онази стая. Робърт Крейн бе по-висок дори от баща си, но доста слаб. Беше симпатичен, с овално лице, дебели устни и нагъл поглед. Учеше в Итън на издръжка на баща си. Не беше особено смел, по-скоро нахален и приказлив.
Робърт попита:
— Тате, мислиш ли, че онзи негодяй в Обитаваната стая ще се справи?
— Надявам се, Боби. Ако прекара в стаята цяла нощ и не му се случи нищо… Ще бъде добре за нас. Ще можем да я даваме под наем занапред.
— А ще минава ли някой да го наглежда?
— Опитах се да предложа на уличните полицаи няколко шилинга. Никой не иска обаче да влиза там по сред нощ.
— И ще редим пасианси до сутринта?
— Да, момчето ми. Или докато се случи нещо.
Двамата продължиха да обръщат картите.
Наближаваше един часа, когато звънците бясно започнаха да дрънчат. Откъм Обитаваната стая се чу изстрел. После още един. После се чуха крясъци и шум от борба.
Джонатан и Робърт моментално скочиха на крака. Взеха по една свещ. Хазяинът грабна ръжен в дясната си ръка. Синът му взе едни огромен кухненски нож.
Двамата предпазливо тръгнаха по тесния коридор към стаята. Звънците продължавха да дрънчат.
Шумът спря, точно преди Джонатан да отвори вратата. Хазяинът и сина му влязоха в Обитаваната стая.
Том Копелсън лежеше на пода в средата на стаята. Намираше се между масата и спалнята. Беше мъртъв.
Главата на Том Копелсън беше цялата окървавена. Капки кръв бяха опръскали лицето му, но течноста беше най-много под тила му и бавно се просмукваше в килима.
Спалнята беше някак странно наклонена. Когато Джонатан Крейн се наведе, видя че два от дървените крака на спалнята липсваха. Хазяинът заповяда на сина си:
— Бягай да викаш полиция. Бързо!
Джонатан отново се наведе и заоглежда Том. Лицето на Копелсън беше изкривено от ужас. Смъртта му видимо беше причинена от много удари с тъп предмет. По главата. И то изотзад. Въпреки това Том лежеше по гръб. Странно. Всъщност всичко в тази стая беше странно. Джонатан отново погледна брадясалото и ужасено лице на Копелсън, и изцъклнеите му безжизнени очи. Двата счупени крака на спалнята лежаха до трупа. Бяха червени, а на места черни от съсирена вече кръв.
Внезапно хазяинът осъзна, че се намира сам в Обитаваната стая. И то посред нощ.
Джонатан Крейн светкавично избяга от стаята и затръшна вратата. Прибра се в собствената си стая и залости вратата. Беше изплашен и ужасен.
Надяваше се скоро да дойде полиция.
3.
Беше изминала почти седмица, когато се яви нов доброволец да прекара една нощ в обитаваната стая. Казваше се Тейвис Коернър и беше благородник. По-точно лорд.
Когато видя каретата с черни коне и герб да спира пред дума му, Джонатан Крейн започна да заеква. После излезе и посрещна Достопочения на вратата. Мъжът беше висок почти шест фута и носеше тъмносив костюм от тъмносин плат. Имаше и перука, а лицето му бе гладко избръснато.
— Здравейте. — учтиво каза непознатият благородник.
— Здравейте. — изпелтечи хазяина.
— Аз съм лорд Тейвис Коернър. — представи се непознатият. — Искам да прекарам една нощ във вашата Обитавана стая.
— Невъзможно. — решително заяви Крейн.
— Обръщайте се към мен с милорд!- излая лордът. И не ми отказвайте, за да не ви изритам от вашата съборетина!
— Милорд… — замънка хазяина. .. Сигурно сте чул, че в тази стая имаше няколко смъртни случая. Не мога да позволя милорд да остане тук през нощта.
— Не сте ли чувал за откачения лорд Коернър. За лудия лорд, който се сражава с духове? — изхили се откачено благородникът.
Коернър, трескаво се замисли хазяинът, Коернър. Май че някога беше чувал за някакъв лорд, който имал странни интереси към свръхестественото. Не предполагаше, че е възможно да види подобна странна птица. Крейн погледна отново лорда. Под костюма си носеше сива жилетка на червени карета. Лицето му беше честно, макар и злобно в момента, понеже очичките му се бяха присвили. Носа на благородника бе чип, а челото високо, макар и закрито от нахлупената черна перука. Устата му беше малка, но брадичката волева и издадена напред.