Зад бюрото седеше секретарката на Вини и ровеше из купчина папки.
— Да? — вдигна глава тя, когато влязох.
— Аз съм Стефани Плъм. Идвам да се видя с братовчед ми Вини.
— Стефани Плъм! — извика тя. — Аз съм Кони Росоли. Ти беше съученичка на Тина, малката ми сестра. Господи, надявам се, че не ти трябват пари за гаранция.
Най-после я познах. По-старата версия на Тина. По-широка талия, по-едро лице. Огромна тупирана черна коса, безукорна маслинена кожа и лек мустак.
— Трябват ми пари, но не за гаранция — обясних на Кони. — Чух, че Вини си търси деловодителка.
— Мястото тъкмо се зае, но честно казано, не си изпуснала нищо. Скапана работа. Минимална заплата, а трябва цял ден да се гъзиш и да ровиш из папки. Според мен, ако трябва да го правиш, можеш да намериш нещо доста по-добре платено. Разбираш какво имам предвид.
— Последния път го правих преди две години. Търсех си контактната леща.
— Виж, ако наистина имаш нужда от работа, защо не накараш Вини да ти възложи издирванията? Добрите пари са там.
— Колко пари?
— Десет процента от гаранцията.
Кони извади една папка от горното чекмедже на бюрото.
— Този случай е от вчера. Гаранцията е сто хиляди долара, а човекът не се явил в съда. Ако го намериш и го доведеш, ще получиш десет бона.
Облегнах се на бюрото, за да запазя равновесие.
— Десет хиляди долара само за това, че съм намерила някакъв тип? Каква е уловката?
— Понякога тези типове не искат да бъдат намерени и започват да стрелят по теб. Но това се случва адски рядко — спокойно ми обясни Кони и отвори папката. — Този вчерашният е местен. Морти Байърс започна да го издирва, така че част от основната работа вече е свършена. Ще разполагаш със снимки и всичко останало.
— Какво е станало с Морти Байърс?
— Апандисит. В единадесет и половина снощи. В момента е в „Свети Франсис“ с катетър и тръби в носа.
Не исках да пожелавам повече неприятности на Морти Байърс, но идеята да заема мястото му започваше да ме вълнува. Парите бяха адски съблазнителни, а и титлата „агент по залавяне на обвиняеми“ си я биваше. От друга страна обаче ловенето на престъпници изглеждаше страшничко, а аз съм заклето шубе, когато трябва да рискувам някоя от частите на тялото си.
— Предполагам, че няма да ти е трудно да намериш този тип — продължи да ме изкушава Кони. — Можеш да поговориш с майка му. А ако играта загрубее, може да изчезнеш. Какво губиш?
Само живота си.
— Не знам. Тази част със стрелбата никак не ми хареса.
— А бе това си е все едно да шофираш из улиците на Джърси — утеши ме Кони. — Свиква се. Според мен самият живот в Ню Джърси е предизвикателство. Я виж всички токсични отпадъци, огромните тирове и въоръжените шизофреници. Имам предвид, какво пък толкова, ако още един идиот реши да стреля по теб?
Това общо взето отговаряше на моята философия. А десетте бона бяха дяволски съблазнителни. Щях да успея да платя на кредиторите си и да си оправя живота.
— Добре — казах. — Ще го направя.
— Но първо трябва да поговориш с Вини — каза Кони, завъртя стола си към кабинета на Вини и кресна: — Хей, Вини! Имаш новопостъпил.
Вини беше на четиридесет и пет години и метър и седемдесет с подложките в обувките. Имаше слабото, стегнато тяло на пор. Носеше обувки с остри върхове, падаше си по жени с големи цици и тъмнокожи млади мъже и шофираше кадилак севил.
— Стеф иска да се захване с издирване на престъпници — съобщи му Кони.
— В никакъв случай. Прекалено опасно е — възпротиви се Вини. — Повечето от агентите ни са били охранители. А и трябва да знаеш нещо за полицейските методи.
— Мога да науча всичко — казах самоуверено.
— Първо научи. После ела тук.
— Имам нужда от работа сега.
— Това си е твой проблем.
Реших, че е настъпил моментът да проявя твърдост.
— Ще го направя и твой проблем, Вини. Ще си поговоря надълго и нашироко с Лусил.