Вече бяха спасени. Конят буквално блаженстваше сред сочната растителност, а ловците с удоволствие и радост се изтегнаха върху свежата прохладна трева. После решиха по възможност още преди падането на нощта да се доберат до синкавосивата ивица, очертала се на северния хоризонт. Сигурно това бяха храсталаци или началото на гора.
Слънцето се канеше да залезе, когато достигнаха целта си. Храсталаците се оказаха доста рядка горичка от ниски диви череши, между които имаше много поляни. По-нататък дърветата се сгъстяваха все повече, докато най-сетне в далечината над тях започнаха да се извисяват и короните на отделни по-високи дървесни видове.
— Farewell глад, жажда, жега и страдания! — извика Съмърланд. — Тук е началото на гората и… сър, виждаш ли онези силуети над дърветата? Това са планини, това е… by God2, сега вече знам къде се намираме, познавам тези възвишения. Яздил съм насам-натам между тях, а ей там отсреща тече Бий-форк, дето се влива в Ред Ривър. Туй е толкова сигурно, колкото е сигурно, че шапката ми е на главата!
— Тогава ще яздим до гората. Дневната светлина ще ни стигне тъкмо колкото да се доберем до нея и да си изберем някое хубаво място за бивак.
Предложението бе прието и изпълнено. Следвайки пътя си все в права посока, двамата навлязоха между дивите череши. В момента Съмърланд яздеше коня. Клаузен вървеше начело, като обръщаше еднакво внимание както на местностите в далечината, тъй и на земята пред краката си. Вече се намираха в област, където можеха да срещнат хора, и следователно трябваше да се пазят от неприятели. Изведнъж той спря и се наведе, за да огледа внимателно тревата. Съмърланд слезе от седлото и също взе да се взира в пречупените и отъпкани стръкчета.
— Това е диря! Един, два… пет… осем, девет ездачи с едно, две… четири, пет товарни животни. Така ли е, сър?
— Да. Има девет отделни следи и отпечатъци от пет животни, които са били навързани едно за друго. Не са били индианци, а бели, защото не са яздили един подир друг, а без никакъв ред в група. Ще тръгнем ли по петите им?
— Защо не? Налага се заради собствената ни безопасност.
— Добре, но бавно. Минали са оттук само преди четвърт час. Ако беше по-отдавна, стръкчетата трева щяха вече да са се изправили.
Като водеха коня за юздата и не изпускаха следите от очи, двамата свърнаха надясно и непрекъснато търсейки прикритие, внимателно наблюдаваха откриващия се пред тях терен. Ето че дирята пресече едно песъчливо място, където копитата се бяха отпечатали още по-ясно. Тези хора сигурно се чувстваха в пълна безопасност, защото иначе старателно щяха да избягват да оставят подобни доказателства за присъствието си.
— God bless my soul — Боже милостиви! — тихо възкликна Съмърланд. — Та това са стейкманите, които ми откраднаха златото! Бяха четиринайсет. Пречукахме петима, значи са останали девет. Вярно е, тъй както е вярно, че шапката ми е на главата!
— Откъде си толкова сигурен, че са те, Тим?
— Откъде ли? Е, ами не виждаш ли ей тези следи от копита в пясъка, които… ах, тъй, та ти не можеш да го знаеш! Я погледни отпечатъка от десния заден крак! Лявата му страна не е ли малко по-къса от другата?
— Е, да.
— Тази следа е оставена от моята стара дореста кобила. Ако не е така, нека целия ме набият на кол! Веднъж дълбоко в копитото й се беше забил трън и мястото загнои. След време кракът й оздравя, но отзад една част от копитото остана леко извита нагоре, тъй че в пясъка никога не се отбелязва целият отпечатък. Не е цял даже и сега, когато клетото животно е прекомерно натоварено, както си личи от дълбочината и ясните очертания на дирята му. Непременно трябва да си върна кобилата, пък ако ще да ми струва дори и живота! Ще ми помогнеш ли, сър?
— Естествено! Тези типове са извадили коловете, обозначаващи пътя, и за малко не загинахме. Изобщо да не говорим, че са те нападнали и ограбили. Трябва да им дадем сериозен урок, макар да не обичам да отнемам човешки живот, без да е съвсем наложително.
Те продължиха по дирята. Отделните дървета между ниския храсталак започнаха да се срещат все по-често и най-накрая образуваха средно гъста гора, през която следите водеха в права посока. По едно време до тях достигна миризма на пушек.
— Стой! — обади се Съмърланд. — Спрели са да лагеруват и са запалили огън. Почакай ме малко! Ей сега се връщам.
Той заведе коня обратно до края на гората и го върза между храстите така, че нито да се вижда, нито да може да избяга. После се върна и каза: