Но Бет разбираше, че тук има нещо ужасно порочно. Ужасно грешно по отношение на другите деца и порочно от страна на Майките в Яслите. Усещаше, че нещата стигат до някакъв ужасен край, но не можеше да направи нищо.
Стен реши, че Бет и Фейдал прекаляват. Бяха облечени като джойгърли и се закачаха с един мургав тех. Стен надникна от скривалището си и поклати глава. Не беше заради това, което правеха — това беше част от плана, — а от представата им как изглеждат джойгърлите. Подаде се още малко и се вслуша.
— А бе момиченца, вие май сте още мънички? — Техът облиза устни и ги огледа.
— Не се безпокой. Двете със сестричката ми вече имаме доста опит.
— Сестричката, а? Виж, това е интересно. Ама сигурни ли сте, че татето ви няма да… ако взема, че проявя интерес?
— Че защо? Той ни праща. Казва, че така ще му съкратят поне две години от договора, с всичките кредити, които ще му донесем.
— Той ви праща, а? Е какво пък, чувал съм, че хлапетата на мигрите растат бързо, ама си мислех, че са само приказки.
Бет и Фейдал се вкопчиха в ръцете му и го помъкнаха към празния апартамент.
— Хайде, ела. Ела да се позабавляваме.
След минута Стен изрита вратата и нахълта вътре. Техът се беше разсъблякъл.
— Какво става тук, по дяволите!
Техът едва не получи сърдечен удар. Мъчеше се да прикрие слабините си с едната ръка и да вдигне гащите си с другата.
— А бе… ти… ти кой си?
Стен размаха гаечния ключ.
— Тия двете са ми сестри бе! Разбра ли?
Извърна се към Бет и Фейдал, които се бяха сгушили на кревата и се преструваха на изплашени.
— Марш вкъщи!
Двете бързо изхвърчаха през вратата. Стен затвори и пристъпи към теха.
— Със сестрите ми ще се гавриш, а?
— Ама… чакай… те казаха, че…
— Те да не са ти джойгърли? Сега ще те… — И надигна ключа, готов да го стовари върху оплешивяващото теме на теха.
— Чакай бе… Не можем ли да се разберем?
Стен леко свали ключа.
— Какво имаш предвид?
Техът затършува из джобовете си и измъкна кредитната си карта.
— Тук имам много кредити… много. Само си кажи цената.
Стен се ухили. Орон се оказа прав. Това бяха лесни пари.
Гласове. Бет се размърда в креватчето и се събуди. Приспивателните, които й даваше куклата, вече не бяха достатъчно за дванадесетгодишното й тяло. Присви очи в полутъмната спалня на Яслите. Светлини. Тихо мърморене. Смъкна се от леглото и погледна куклата. Поколеба се. Куклата „знаеше“ кога са я прегърнали. Но можеше ли да разбере кой?
Отгърна одеялото на съседното легло. Все едно, Сузи никога не й бе харесвала особено. Напъха куклата си под мишницата на Сузи, облече се и застъпва тихо по пътечката.
Полузабранената за децата врата към коридора се оказа отворена. Всички деца бяха потънали в дълбок сън, упоени от дозите дрога. Бет си пое дълбоко дъх и прекрачи прага. Централният коридор се оказа ярко осветен. В единия му край забеляза отворен прозорец към нещо, което приличаше на лаборатория. Притисна се до стената и се промъкна до него.
Гласовете се чуха отново. Единият беше висок и писклив, като че ли принадлежеше на малко дете.
— Днес направих всичко както трябва, нали, татенце? Придвижих големия лайнер съвсем самичък, чак до кея. Нали бях добричък?
Чу се вторият глас. По-дълбок.
— Разбира се, Томи. Ти се справи най-добре от всички. Казах на доктора и той обеща, че ще ти даде нещо допълнително за това.
— Бонбонче? Ще ми дадат бонбонче? Обичам мента. Нали знаеш, че обичам мента, татенце? Татенце, нали ще ми дадеш още ментичка?
— Ще видим, синчето ми. Ще видим.
Бет надникна предпазливо през прозореца. И едва не изкрещя. Върху инвалидна количка седеше хилаво телце на мъж. Приличаше досущ на куклата й. С огромна глава, полюшваща се върху дълга тънка шия. Около нея се виеха захранващи кабели. Главата беше без косми, някак раздута, и лицето беше като на малко момче.
— Видях някои от онези мигрита, за които ми разказа, татенце. И наистина се радвам, че Компанията не ме е оставила да израсна като тях. Те трябва да ходят, и миришат лошо. Никога няма да разберат какво означава да са като мен. Един ден ще стана товарен кран, а след това ще се окажа зад контролния пулт на боен бот. О, толкова са добри към мен!
— Разбира се, Компанията е добра към теб, Томи — отвърна вторият глас, глас на нормален човек, облечен в бяла престилка на лабораторен тех. — Точно затова те взеха в Яслите и затова сега ти помагаме. Ние те обичаме.
— И аз те обичкам. Ти си най-доброто татенце на света.
Бет безшумно забърза по коридора. Затича се. Не знаеше накъде бяга, но продължи да тича, докато не се изтощи. Озова се в прашен, отдавна неизползван коридор, сгуши се, опряла гръб в стената, и най-сетне даде воля на сълзите си. После спря и се огледа. Забеляза, че коридорът прекъсва пред решетка на вентилаторна тръба на пода. Дръпна я и бавно надигна капака. Вмъкна се в шахтата под решетката и я затвори. Седна и се сгъна на две. Хлиповете й замряха и тя потъна в сън.