— Не мисля, че има нужда да… го обсъждаме. Прав ли съм?
Махони се изправи.
Нямаше нужда.
Патрулът се дотътри до края на маршрута си и спря. Прозя се. После се обърна и отново закрачи лениво по коридора.
Стен се промуши през вентилационната шахта в стената… дъх… дъх… крачка… нова крачка… напред. Крачеше в крак с пазача. В ритъм. С очи, приковани в гърба на часовия. По-близо. В крачка. В триметровата предупредителна зона. С очи в целта. С блокирано съзнание.
Лявата му ръка се стегна около врата на часовия. Той рязко изви главата на едрия мъж назад и ножът му се заби дълбоко в бъбрека му. Часовият изпъшка. Изхърка. Стен отстъпи встрани от отпуснатото тяло, повлече патрула назад към шахтата и го напъха в нея. Затича се по коридора, към входа на секцията на екзеците, напипа панела и натисна.
Отрепите бяха обмислили грижливо схемите на Окото, които Махони им бе описал слепешката из въздухопроводите над Центъра за посетители, и бяха напипали ключа.
Очевидно екзеците бяха много по-деликатни от теховете и мигритата. Повечето коридори, особено тези около апартаментите на хората от висшия ешелон, бяха шумоизолирани.
Панелът се отвори и Стен махна на останалите.
Останалите четиринадесет отрепи се изсипаха през тръбите и се понесоха към него. Един по един се промъкнаха през зева в стената. Орон се намираше в средата на колоната, с безизразно лице. Фейдал го поведе към вътрешната стена. Стен тихо изруга, молейки се дано паметта на Орон се върне бързо, защото ако се проваляха, повечето щяха да загинат сред Окото. Дори ако неколцина от тях успееха да се измъкнат в района на мигритата, щеше да последва безкраен поток от помитания.
Отново си даде сметка, че нямат избор. Бет мрачно се съгласи, а после потъна в колебания между нетърпението си да види нови светове и притеснението дали ще се приспособят към тях. Стен видя в това добър знак.
Зевът в стената се стесни. Стен се напъха вътре с рамото напред. Вратата сякаш се канеше да го притисне. За миг гърдите му се оказаха стегнати. Стен почти изпадна в паника, но съобрази да изпразни дробовете си и се промъкна.
Скупчиха се пред големите двойни врати към покоите на Торесен. Стен с любопитство докосна повърхността им. Груба. Зърнеста. Като проядена стомана. Но още по-груба. Зачуди се защо Торесен не бе поръчал вратата — дали не беше органична? — да се направи по-мека.
Бет настрои индикатора на друга честота и го опря до ключалката. Затвори очи… пръстите й пробягаха по превключвателите на налягането. Недоловимото за слуха налягане нарасна и отслабна в тъпанчетата на Стен. Последва прещракване. Главната ключалка се отвори.
Бет извади от кесийката на колана си пластмасова клечка, докосна нагряващия бутон и внимателно я опря в центъра на панела на вратата. Единият край на клечката, нагрят до температурата на човешко тяло, представляваше дубликат на пръстовия отпечатък на показалеца на Торесен. Стен се зачуди как Махони се е сдобил с него.
Вратата изщрака — отрепите се хванаха за оръжията, — люшна се и се отвори.
Стен и останалите се вмъкнаха вътре.
Времето спря. Намираха се в пространството. Озоваха се сред екзотична гостоприемна джунгла.
Намираха се на самия връх на Окото, в бърлогата на Торесен. Прозрачният покрив на купола беше открит и космосът блестеше над тях. Стен беше единственият от отрепите, видял Вулкан отвън. Успя в достатъчна степен да запази самообладание и да затвори тихо вратата, след което се огледа.
Освен тях нямаше никого.
Градина. С пръснати тук-там мебели, разположени сред разцъфналата буйна растителност, сякаш някой бе махнал всичките стени, таван и под на някаква огромна къща, оставяйки на място всички други признаци на домашен живот.
Отрепите се съвзеха от първоначалната си изненада и се раздвижиха.
Стен зърна детектор на движение, който се залюля и се насочи към тях. Затича се, скочи и ножът му замахна към индикатора. Забеляза други микрокамери и посочи. Отрепите кимнаха. Тръгнаха напред и се скриха сред непознатите им храсталаци.
Стен, Орон и Бет останаха заедно, оглеждайки се за нещо, което можеше да прилича на офис. В единия край на купола забелязаха изкусно аранжирана оръжейна стена. Хладни и огнестрелни оръжия от всевъзможни светове и култури бяха окачени в старателно и изкусно изработените рафтове и стойки. А на отсрещната страна имаше внушителна издаваща се напред плоча, която не можеше да бъде нищо друго освен бюро. Зад нея — най-сложната компютърна конзола, която Стен беше виждал. Близо до нея се виждаше стилизирана скулптура на невероятно дебела жена. Може би…