— Препоръчително за какво? — каза Махони. — Ние няма да изграждаме поет. На мен ми трябва войник. Няма ли да поддаде при тренировките?
— Невъзможно да се предскаже със сигурност. Персоналното чувство — сигурно не. Той вече е подлаган на твърде много стрес, извън поносимите граници.
— Що за войник ще стане от него?
— Отвратителен.
Махони я изгледа изненадано.
— Проявява твърде слаб емоционален отклик на конвенционални стимули, на почести и одобрение, малко, да не кажа никакъв интерес към конвенционалните отличия на Гвардията. Висока вероятност за неподчинение на заповед, за която би сметнал, че е безсмислена или ненужно опасна.
Махони скръбно поклати глава.
— Караш ме да съжалявам, че го наех. И то в собствения ми, скъп на сърцето ми полк.
— Много е възможно — отвърна сухо Рюкор — да е защото профилът му твърде много прилича на твоя собствен.
— Хм. Може би затова предпочитам да стоя по-надалеч от собствения си любим полк. С изключение на парадите.
Рюкор изведнъж се разсмя. Смехът й се завихри като звукова вълна и тежкото й тяло се затресе, от което нещастното кресло под туловището й за малко щеше да се разпадне. Смехът й рязко прекъсна.
— Имам чувството, Ян, че напусто запълваш Мрежата на Старите същества.
Махони поклати глава.
— Грешиш. Не искам това момче да бъде глезено по време на тренировките. Ако не се справи…
— Ще го върнеш на родния му свят?
— Ако не се справи — отвърна тихо Махони, — просто ще загубя всякакъв интерес към него.
Рюкор помръдна рамене.
— Между другото сигурно знаеш, че това момченце крие нож в ръката си.
Махони заподбира думите си внимателно.
— Обикновено фразата е, че крие нож в ръкава си, ако не възразяваш.
— Имам предвид точно това, което казах. Той има нож, изработен от някакъв неизвестен кристален материал, пъхнат в хирургическа модификация в долната част на дясната му ръка.
Махони се почеса по брадичката. На Вулкан беше пропуснал да забележи някои неща.
— Искаш ли да му го махнем?
— Отговор отрицателен. — Махони се ухили. — Ако инструкторите не могат да се справят с това… или ако той е достатъчно тъп, че да го извади срещу някой от тях… това ни осигурява съвсем благовиден изход. Нали?
— И ще искаш да се следи развитието му, разбира се?
— Естествено. А, и Рюкор, знам, че това не влиза в професионалните задължения на главния психолог, но ще ти бъда много благодарен, ако досието му се засекрети. И ако ти лично свършиш тази работа.
Рюкор се втренчи в образа.
— Разбирам.
Махони отвърна с половин усмивка.
— Знаех си.
Глава 18
— Казвам се Ланцота — изпръхтя гласът. — Обучаващ старши сержант Ланцота. През следващата Имперска година можете да ме смятате за свой бог.
Стен, който се беше сврял безопасно сред пъстрия разнороден строй на наемниците новобранци, погледна с бялото на окото си застаналия почти пред него дребен мъж на средна възраст. Ланцота носеше кафявата маскировъчна полева униформа на Ударната гвардейска дивизия и заострената нагоре широкопола плъстена шапка на Обучаващата команда. Единствените отличителни знаци по униформата му, освен малките черни ромбове, показващи званието му, бяха износени от времето многобройни звезди на Планетарен щурмови боен ветеран.
От двете му страни се стърчаха заплашително леко изгърбените туловища на двама ефрейтори.
— Поклоните и изгарянията на жертвени животни не са необходими — продължи Ланцота. — Най-обикновеното боготворене и абсолютното подчинение ще ме направят повече от щастлив.
Ланцота огледа обучаемите с нежна усмивка. Един от тях, облечен с яркоцветни цивилни копринени тъкани от някакъв туристически свят, допусна грешката да му отвърне с усмивка.
— Ах. Имаме си един с чувство за хумор. — Ланцота пристъпи към мъжа. Ефрейторите го последваха. — За забавен ли ме намираш, момче?
Усмивката се беше стопила от лицето на момчето. Не отвърна нищо.
— Струва ми се, че зададох на този човек въпрос — каза Ланцота. — Не се ли изразих достатъчно ясно, ефрейтор Карудърс?
Едно от туловищата до него леко се размърда.
— Аз ви чух идеално, сержант — отвърна тя.
Ланцота кимна. Ръката му се изстреля напред и стисна новобранеца за гърлото. Сякаш без никакво усилие, той вдигна обучаемия над земята и го задържа; краката на нещастника заритаха безпомощно във въздуха.
— Обичам да се отговаря на въпросите ми — каза той някак замислено. — Попитах, за забавен ли ме намираш?
— Н-не — изхърка момчето.
— Много държа да се обръщат към мен по ранг — каза Ланцота. И неочаквано хвърли новобранеца настрана. Той тупна тежко на земята. — Ще се уверите, че тук чувството за хумор е много полезно — добави Ланцота и продължи: — Днес пристигнаха двеста души като вас. Вие сте избрани да се влеете в редиците на Гвардейски първи щурмови полк. Поздравявам ви.