Ланцота се обърна към Холстед.
— Ефрейтор. Махнете този боклук от очите ми и вижте дали не можете да направите нещо да придобият малко по-приличен вид.
— СЛУШАМ, СЕРЖАНТ. — Ефрейторът отсечено отдаде чест и изтича на десния фланг.
— Надяс… но! — изрева той.
Стен примигна, усетил как тялото му само откликна на хипносигнала, програмиран в съзнанието му по време на лекциите насън.
— Хо-о-дом… марш!… Бегом… марш!
Новобранската колона хукна.
— Това е вашият дом, деца — закънтя гласът на Холстед в дългата барака на отделението. Стен като всички останали новобранци стоеше мирно пред един от наровете.
— Осигуряваме ви легло, което ще имате щастието да виждате в продължение на четири часа през нощта — продължи Холстед. — Имате и по един шкаф, в който да прибирате облеклото и снаряжението. Ще ви покажем как да го подреждате. Знам, че повечето от вас са отраснали из каналите. И все пак ще пазите тази барака чиста. Но запомнете, че тя никога няма да бъде достатъчно чиста.
Холстед тръгна към вратата. Имате две минути да позяпате. След което да ви видя вън, за прогонка на облеклото и снаряжението.
Вратата на бараката се затръшна. За миг се възцари тишина, след което забръмчаха възбудени разговори. Стен огледа колегите си новобранци из помещението. Изглеждаха яки, здрави и много уплашени. Той самият беше почти най-дребният от групата.
— Селяни. Всички тук са селяни — изсумтя обучаемият до съседния нар. Стен го погледна. Беше онзи младеж, от туристическия свят. Той протегна отпусната си ръка към Стен. — Грегър.
Стен стисна ръката му и се представи.
— Има ли нещо лошо да си селянин? — попита той с любопитство.
— Нищо. Просто са това, от което Империята има нужда, за да ги направи герои. — Горната устна на Грегър като че ли се изкриви.
— Но не и ти?
Грегър се усмихна.
— Виж, тук улучи. Не и аз.
Стен повдигна вежда.
— Офицер. Това ми е само пропускът. Стой и гледай. Когато започнат да прочистват губещите… — Грегър отново се усмихна.
Отвън свирката на Холстед изведнъж разцепи въздуха. Затопуркаха ботуши и обучаемите се понесоха на бегом през вратата.
— МНОГО СТЕ БАВНИ, ЗАЙЧЕТА. МНОГО… МНОГО… БАВНИ. ПОСЛЕДНИТЕ ПЕТИМА В НАРЯД! — изрева Холстед.
— СЛЕДВАЩИЯТ! — изкрещя ефрейторът. Стен, застанал съвсем гол на опашката, се зачуди дали Холстед изобщо може да говори нормално. Сигурно не можеше. Новобранецът пред Стен се затича към големия ковчег, скочи вътре, постави пръстите на краката си на чертата и Холстед затвори капака с трясък.
Изчака миг, след което рязко го отвори и изрева:
— ВЪН ВЪН ВЪН!
Мъжът скочи и се затича по коридора към контейнера, който вече се изпълваше с опаковани униформи.
Стен измъкна главата си от ултразвуковия бръснар. Прокара невярващо пръсти по внезапно оголения си череп.
Карудърс му се ухили и изръмжа:
— Да, изглеждаш дори по-тъп, отколкото се чувстваш.
— Покорно благодаря, ефрейтор — извика Стен и затича към очакващия го строй.
Стен, чиято мешка се поклащаше на рамото му, тичаше към бараките.
— ПО-БЪРЗО, ПО-БЪРЗО — закрещя Холстед. — ТОВА ТЕЖИ САМО ЧЕТИРИЙСЕТ КИЛА, КИР!
С крайчеца на окото си Стен мерна Карудърс, опряла колене в гърдите на един от новобранците, който се беше сринал под тежестта на торбата.
— Разбери — изкрещя Карудърс, — че ние просто се опитваме да ти помогнем, смотаняк. — И изведнъж изрева, без да слиза от тежко дишащия мъж. — ИЗПРАВИ СЕ ВЕДНАГА! БЕГОМ!
— Ох-ох-ох! — изстена Ланцота, крачейки пред дългата редица новобранци. — И си мислите, че приличате на войници?
Спря пред един от обучаемите. Карудърс и Холстед мигновено се озоваха от двете му страни.
— Синко, куртката ти се е измъкнала от колана.
— ТИ ЧУ ЛИ СЕРЖАНТА? — изрева Холстед и нахлузи кепето на новобранеца над очите му.
— ТОЙ КАЗА, ЧЕ ПРИЛИЧАШ НА ГЛИСТ! — изпищя Карудърс в другото ухо на слисаното момче. Ланцота продължи напред, сякаш двамата ревящи ефрейтори изобщо не съществуваха.
— А ние искаме да изглеждате възможно най-добре. — Той поклати тъжно глава и продължи напред, а Холстед замахна и блъсна новобранеца върху нара, който се килна настрани.
Ланцота спря пред Стен.
Стен чакаше мирно.
Ланцота го изгледа отгоре до долу, после се взря в очите му. Усмивка докосна отново ъгълчетата на устата му и той продължи напред.
В ухото му се чу гърлен шепот.
— Мисля, че сержантът те харесва — каза Карудърс. — Смята, че от теб ще стане чудесен войник. Аз също. Мисля, че трябва да покажеш на всички колко наистина си добър.