— Дребен агент.
— Сигурен ли сте?
Баронът се поколеба.
— Да.
— Въпреки това ми трябват повече пари.
— Това не е проблем.
— Срокът?
— Да. Трябва да стане незабавно.
Убиецът стана да си тръгне.
— В такъв случай не мога да го направя. Никой не би могъл. Ако въпреки това решите да опитате, мога да ви дам няколко имена, но никой от тези, които биха приели работата, няма да е достатъчно компетентен. Имайте го предвид.
Баронът го изгледа замислено.
— Колко време ви трябва?
— Колкото се наложи.
Торесен вече водеше убиеца. В това отношение беше добър. Така… да. Това беше единственият начин.
— Добре.
Убиецът се запъти към вратата.
— Един момент, моля — каза Торесен.
Убиецът спря.
— Онова нещо с писалката. Как точно щяхте да ме убиете?
Убиецът поклати глава.
— Не.
— Колекционирам бойни похвати… Готов съм да ви платя…
Убиецът назова цената и Торесен се съгласи. След няколко минути вече държеше лакътя си свит точно в подходящото положение.
Глава 20
Стен надигна няколкото халби бира и ги понесе от щанда. Тресна ги на масата, пресуши едната и грабна втора преди някой от останалите обучаеми да се добере до нея.
— А бе, началник, новобранец-ефрейтор Стен, кво мислиш?
— Абсолютно същото, като на скапания свят, от който дойдох. Всеки път, когато те повишат, приключваш с черпене. Разликата е само, че тук ти вземат кредите сега, вместо по-късно.
— Долавям упадъчни настроения, боец — каза Моргхан и отпи яка глътка.
Стен изля още една доза в гърлото си и се замисли. Упадъчни настроения? Едва ли. Той все още се чувстваше доста щастлив, въпреки всичките усилия на Ланцота и компания. Може и да беше затънал в Гвардията. Но щеше да е само за няколко години. И каквото и да направеше, не можеха да удължат договора му.
Също така тук Стен си имаше, ако не приятели, то поне хора, с които да може да си приказва. Макар да прекарваха повечето от свободното си време в размишления за това от коя ли помийна яма е изпълзял Ланцота, тук той поне не беше сам. Жаргонът, който използваха тук, не беше много по-различен от говора на мигритата.
Той бързо отхвърли спомена за Бет и се обърна към Моргхан, кльощавия наемник, за когото беше сигурен, че няма да се справи в последните седмици физическо натоварване на този свят с гравитация три пъти по-силна от нормалната.
— Адски си прав за лошото отношение. Не съм ги молил за нашивки. Не ми плащат повече, за да ви казвам кога да лъскате, скапаняци такива, нали така?
— На твое място — тихо каза Бялстред — щях да съм горд. Това значи, че началниците мислят за теб. Показва, че ще те направят истински герой-гвардеец.
Стен изсумтя към Бялстред. Не можеше да си представи това момче от земеделски свят в цивилизацията. Никой не можеше да е толкова тъп. Или можеха? Не че това имаше значение. Стен сви рамене и изсипа останалата бира в скута на Бялстред.
Той изрева и се хвана за слабините.
— Стажантите нямат право да действат обучаемите. Ти не чу ли правилата? Искаш ли да излезем навън?
Стен се изправи.
— След теб.
— А, не. Ти излез и почни без мене. Аз ще ти изпия бирата, докато те няма.
Моргхан ги прекъсна.
— Аре стига. Ето ти. Тая е на Грегър. Той май няма да се появи.
Пресушиха халбите и Стен кисело извади още няколко кредита.
— Аз плащам, друг пазарува.
Бялстред се запъти към автомата.
— Имаш ли някаква представа що ти ги дадоха тия нашивки? — попита Моргхан.
Стен поклати глава.
— Не съм се натягал на Ланцота. Сигурно мислят с тия рангове да ометат слабаците, като почнат да ни тренират сериозно.
— Не се връзва.
— Що не? Два месеца само помпаме мускули, а вече отпаднаха… колко?
— Останахме седемдесет и трима. От сто.
— Било много високо, така ми разправя Карудърс. От всеки набор завършвали само десет. Вика, че досега трябвало да разкарат поне четирийсет процента. И че много скоро щели да ни поставят всички на място.
— И кво? Тъй или иначе могат да те оправят, ако решат.
— Сигурно искат да го пробват по-нависоко — съгласи се Бялстред: тъкмо се бе върнал с новите халби. — Като говорим за високото, ето ви го и самия лорд Грегър.
Грегър се отпусна на свободния стол.
— Май си загазил нещо със задника — изгледа го Моргхан. — Кой беше?
— Ланцота.
— Цял час? Ама следите от пръчките не ти личат много.
Грегър се усмихна криво.
— Не съм аз тоя, дето ще го бият. Виж, Ланцота обаче ще си го получи.
Стен изчака.
— Сам си отишъл при него?
— Позна. Да му кажа, че изпращам писмо до баща ми.
— Бас държа, че му е било много интересно — заяви тържествено Бялстред. — Много е важно младият обучаем да пише на семейството си.