Карудърс изгледа Стен много гневно, което го накара да се почувства много по-добре. Не мислеше, че много държи да свикне с една смееща се Карудърс.
— Но в повечето случаи не става така — каза му тя. — Видиш ли още веднъж някой от тия типове, боец, гледай най-добре да пропълзиш под нещо. Щото е толкоз сигурно, колкото че гъзът ти е там, дето би трябвало да е главата ти, че те чака нещо ужасно гадно — просто го запомни това от мен, чу ли ме?
Стен я чу много добре.
— Вие всички ще изучите бойния скафандър — обяви Ланцота. — Много е възможно някои от вас да издъхнат в него. И ще разберете, както съм го разбрал и аз, че този скафандър ще ви убие по-бързо и от противника, в повечето случаи.
В този момент Стен и останалите превключиха мозъците си на режим „дрямка“. Смятаха, че Ланцота вече им е станал ясен. Всяка от малките му лекции беше структурирана по един и същи начин. Най-напред — увод. След това — любимата част на Ланцота — урок по история. Последван от информацията, която наистина трябваше да усвоят. В този момент те отново се сепваха и се събуждаха.
— Този предмет най го обичам — продължи Ланцота. — Всъщност лично съм проучвал костюма. Защото точно в тази екипировка техниците са достигнали абсолютните висини на абсурда.
Щрак. Пляс. Всеки новобрански мозък потъна в още по-голяма степен на безсъзнателност. Ланцота даде знак на Холстед, който пристъпи до терминала и натисна няколко клавиша. Чу се остро стържене на метал в метал, дрънчене и всички обучаеми се събудиха, когато сред лекционната зала запълзя трансмисионна лента с дълга окачалка, отрупана с бойни скафандри.
Стен погледна костюмите и за разлика от друг път, не му се наложи да се преструва на заинтригуван. Повечето от тях разпозна по това, което беше виждал във виртуалните бойни „живина“. Представляваха огромни бронирани туловища със смътно хуманоидни очертания. Някои бяха снабдени с неща, които можеха да минат за ръце и крака, но повечето бяха на вериги.
Първото, което забеляза, бе, че като че ли бяха подредени по размери. В началото на задвижваната от механични зъбци окачалка костюмите бяха малки и някак по-леки. След това ставаха все по-големи и по-големи, все по-сложни на вид, някъде докъм две трети от редицата. След това отново започваха да стават по-дребни, но още по-издръжливи на вид.
Ланцота закрачи покрай редицата костюми и спря пред най-масивния.
— Ето тук, както мога лично да свидетелствам, теховете наистина надминаха себе си. Нали разбирате, изглеждаше толкова логично. За всеки друг, но не и за един гвардеец. Те правеха куршуми, следователно трябваше да създадат и противокуршумни облекла.
Ланцота огледа групата, като че ли очакваше някой да зададе въпрос. Никой обаче не беше чак толкова тъп.
— Сега, няма да ви обяснявам какво представлява куршумът — каза Ланцота. — Освен да ви кажа, че това е малък летящ предмет, на който е придадена достатъчно скорост, за да пробие в теб дупка, голяма поне колкото на уилигъна. Ако не и по-лошо.
По начина, по който Ланцота се ухили, Стен разбра, че сержантът наистина има предвид нещо „по-лошо“.
— Колкото по-голямо беше противопехотното оръжие — продължи Ланцота, — толкова повече броня прибавяха теховете. Докато най-накрая, с този тук костюм, ние можехме да поемем всичко. Лазери, атомари, буболечки, или нулеви бомби, ако искате. Бяхме почти неуязвими.
Стен вече очакваше да го поведат към целта — кое му е сбърканото на костюма.
— Преди около петдесет години имах голямото удоволствие да изпитам лично този костюм в действие. Заедно с още две хиляди мои другари по оръжие.
Ланцота се засмя. Тук вече дойде моментът новобранците да се напрегнат. Дали и те трябваше да се засмеят? Той очевидно смяташе, че си прави майтап. Но Карудърс и Холстед стояха до него с каменни лица. Те не смятаха, че е смешно. Ланцота довърши агонията им, като се направи, че не забелязва нищо, и продължи:
— Заповедта беше да потушим въстание на една забравена от бога планета, наречена Морос. Бяхме снабдени с всичко, известно до този момент на съвременната военна наука — включително с последния модел боен костюм.
Стен се вгледа в модела по-внимателно. Беше най-големият неверижен екземпляр на окачалката. От всички страни имаше всевъзможни тръби, жици, минивидеоекрани, лостчета и бутони. Изглежда, че тежеше около петстотин кила и че за да се задейства, има нужда от цяло отделение техове.