— Да — отвърна Махони. — Знаем със сигурност, че четири планети — уж все наши конфедерати — превозват оръжия до Вулкан.
— Пак Торесен. По дяволите! Хайде да спрем да си играем игрички с този човек. Прати Гвардията. Премажи го.
— Тази идея не е от най-умните. Искам да кажа…
— Знам. Знам. Слаб дипломатически ход. Но какво да кажем за моите „приятелчета“ на онези, другите четири планети? Не виждам причина да не мога да ги премахна.
— Направено е.
Императорът се ухили. Най-после малко действие.
— Секция „Богомолка“?
— Изпратих четири екипа — отвърна Махони. — Гарантирам, че оръжията ще спрат.
— И без дипломатически усложнения?
— Нито шепот.
На Императора това му хареса още повече. Стана от дивана си и се приближи до бълбукащия казан. Подуши го. Хубаво. Започна да пълни две дълбоки чинии.
— Нали ще останеш да вечеряш с мен, Махони?
Махони бързо скочи от дивана и се запъти към вратата.
— Благодаря, шефе. Всяка друга вечер, но не и тази. Имам…
— Люто гадже?
— Да — отвърна Махони. — Каквото и да означава това. Но не толкова люто, колкото това в казана.
И духна. Императорът се върна при чилито си. И се зачуди кои членове на Императорския двор заслужаваха да споделят компанията му тази вечер.
Глава 25
Баронът гледаше с тревога в екрана как ято техове бързо се движат из трюма на товарния звездолет и извършват последни настройки и свързвания. Ето, това беше. Още няколко минути и той щеше да разбере дали всичките тези кредити и рискове си струват.
Изпитанието на проект „Браво“ на стотици светлинни години от Вулкан и много далече от всякакви обичайни транспортни трасета.
Торесен се обърна към теха, който внимателно следеше бързо сменящите се на екрана числа.
— Готово, сър — каза техът.
Торесен си пое дълбоко дъх и му каза да започва.
— Начало на отброяването…
Совалката се закова в пространството на много километри от товарния кораб. Бордовите техове се заловиха за работа, променяйки програми в компютрите си, подготвяйки се за последния сигнал.
Вътрешността на лихтера беше изтърбушена и в двата края теховете бяха монтирали две огромни устройства — в древни времена щяха да ги нарекат реслови оръдия — всяко премерено в електрическото „дуло“ на второто.
Торесен едва чуваше отброяването. Беше се съсредоточил върху двете изображения на екрана. Първото представляваше блестяща празнота в трюма на лихтера. Другото беше извън кораба, със совалката на преден план. Техът го потупа по рамото. Бяха готови за старт. Изведнъж баронът се почувства съвсем спокоен. Усмихна се със странна усмивка на теха и набра стартиращия код.
„Ресловите оръдия“ стреляха и субатомни частици с идентична маса бяха запокитени една срещу друга, достигайки моментално скоростта на светлината. А след това — отвъд нея. Екранът на Торесен блесна… и след това всичко свърши — буквално почти преди да е започнало. А после екранът отново оживя. Нищо. Само един прозяващ се космос. Нито лихтер, нито…
— Совалката — изкрещя техникът. — Изчезна. Всички са…
— По дяволите совалката! — викна Торесен. — Какво стана?
Пръстите му пробягаха по компютърната клавиатура и той заповяда да проиграят отново инцидента — този път на скорости, които можеше да види.
Частиците се понесоха една срещу друга, оставяйки след себе си кометни опашки. Разкъсаха магнитния мехур, каквото всъщност представляваше блестящото петно сред трюма, и после се сблъскаха… И се сблъскаха… И се сблъскаха… После изчезнаха… появиха се отново… заподскачаха вътре и извън време-пространството… докато не се заместиха от една-единствена, много по-различна частица. Торесен се разсмя — беше го постигнал. Изведнъж магнитният плик започна да се разкъсва. Последва ослепително ярка светлина и лихтерът и совалката бяха погълнати от могъща експлозия.
Баронът се обърна към теха, който все още беше в шок.
— Искам сроковете да се форсират.
Техът го зяпна.
— Но онези хора в совалката…
Торесен се намръщи, погледна празния екран и накрая се сети.
— Ах, да. Обикновена авария. Няма да е особено трудно да бъдат подменени.
Тръгна към вратата на лабораторията, но за миг спря.
— А, и кажете на новия екип следващия път да се отдръпнат малко повече от лихтера. Техниците ни струват скъпо.
Лестър се усмихна и потупа теха по рамото. Човекът ломотеше нещо и по бузите му се стичаха сълзи. Лестър се наведе да го чуе по-добре. Бебешко дърдорене. Нищо за научаване.
Беше се оказало лесно. По-лесно, отколкото бе очаквал. Беше обработвал този тех цели шест цикъла. Дискретни намеци за пари, нова идентичност и доживотна пенсия, изплащана на някой игрален свят. Човекът беше проявил интерес, но твърде много се боеше от Торесен, за да направи нещо повече, освен да слуша и да пие, когато го черпят. А след това един ден се прекърши. Беше изпаднал почти в истерия, когато се обади на Лестър и го помоли да дойде в квартирата му.