— Са’фаил. От Черните шатри. Къде е?
Разбойникът отвърна с гримаса. Мисленето очевидно не беше в списъка на основните му оперативни способности. Стен беше търпелив.
Главорезът погледна стегналия се за удар Стен и изпъшка.
— Ей в оня ъгъл. Изметта се държи настрана.
Стен му се ухили с благодарност и го изрита. Хрущялът изпука, мъжът изрева и рухна. Стен реши, че засега не се налага да го убива. Извергът щеше да е твърде зает с кървенето на носа си поне час, преди да реши да скочи на Стен откъм гърба — а това, надяваше се искрено той, беше предостатъчен срок.
Запробива си път сред трупове и изнемощели тела, подвиквайки тихо името на номада. И го намери. Са’фаил си имаше антураж. Стен ги изгледа от глава до пети. Удивително здрави за затворници. Зачуди се дали не рециклират съкафезниците си, за да се задържат здрави толкова време.
Номадът изправи гръб и поглади брадата си.
— Ти не си от Народа — каза онзи, който трябваше да е дясната ръка на Са’фаил.
— Не съм, о, Герой на Пустинята, Ти, що караш тинята К’рийя да трепери — отговори Стен на техния език. — Но отдавна ти се възхищавам отдалече.
Номадът се ухили.
— За мен е висока чест, че си намерил възхищението си към мен за толкова непреодолимо, че е трябвало да ме посетиш тук, в палата ми.
— Дошъл съм колкото да изразя почитта си, о, ти, който караш уадихите да тръпнат — заяви Стен, — толкова и да предложа на теб и твоите хора да се преместите ей до онази стена. Имате — Стен помисли за миг — не много време.
— Какво ще става? — попита Дясната ръка на Са’фаил.
— Много скоро по-голямата част от този зандан ще престане да съществува.
Номадите дърдореха, след което Са’фаил им махна с ръка и те изведнъж млъкнаха.
— Това не е някаква шега, нали?
— Ако беше, щеше да ми се стори много по-малко смешна дори и от теб… Както искате, макар че размишленията ви тук едва ли ще продължат дълго.
Са’файл се замисли. После гъвкаво се изправи.
— Ще изпълним желанието на този странник. Каквото и да стане, скуката поне ще свърши.
Дромът заплю Алекс. Той се наведе и заби четири пръста в хълбоците на животното. То издуха въздух и лениво се изправи. Останалите членове на „Богомолка“ мразеха дромите, тези вонящи, упорити животни, които се използваха за транспорт на Саксон. Те обаче не притесняваха Алекс. Веднъж той беше имал лошия късмет да служи в гвардейско парадно подразделение на Земята и се беше натъквал на камили.
Но изобщо не съжаляваше за това, което скоро щеше да сполети точно този дром. Животното се оригна.
„Няма да забравиш последното си ядене“ — помисли си той и се отдалечи от вързания звяр. Облечен в роба на уличен търговец, с фалшифицирана пластина за пропуск на врата, Алекс се бе промъкнал покрай охраната по сигурността, обикаляща около затвора.
„Може да търсят колкото щат — помисли той. — Не е лесно да намериш бомба, когато е в корема на животно. Видяхте ли пушкалата в боклука в малката кола, а? Не ги видяхте.“
Долепи се до стената и изчака да изтекат няколкото последни секунди.
Фрик прехвръкна и кацна близо до Фрак. Полувербална, полуинстинктивна връзка: нищо необичайно. Останалите членове на екипа бяха по местата си. Хващателният пръст на крилото на Фрик натисна спусъка на предавателя.
— Нищо. Нищо. — Изключи комуникатора и двойката се зарея към градските стени.
Ако останеха някои членове на групата, с които да се свържат, щяха да ги срещнат отвън. След няколко секунди.
„Може би когато зарядът се задейства — помисли си убиецът. — Ще ми трябва всичкото оръжие, с което разполагам.“
Йоргенсен нервно галеше завития на масур заряд, окачен на врата му. Ако признаците на живот не се засичаха непрекъснато от вградените в тялото монитори, взривът, който щеше да последва, нямаше да остави нищо, което да идентифицира един боец на „Богомолка“ или неговото снаряжение.
„Още един ден по-близо до фермата“ — помисли си тъпо Йоргенсен. Това беше единственият възможен начин да се погледне на нещата. После разви парцала и надигна уилигъна.
— Знам, че го измисли нарочно — изпърха Доктора. — Знаеш много добре, че ние от Алтаир изпитваме антипатия към смъртта.
— Тц — отвърна Винетца. — Не съм. Но и аз да бях, това е адски добра идея.
Доктора беше приседнал точно на входа на един мавзолей, стиснал пистолет в малките си дебели лапички. Винетца провери за последен път ракетомета и уилигъна си, след което стегна с еластичния ремък уилигъна под мишницата си.
— Отмъстителност. Типична, неприятна човешка черта — каза Доктора.