— Аз се спънах — продължи Деби — и всичко пропадна в мрак.
— Сигурно си е тряснала кратуната — вметна Едуард.
— Не — изхленчи жално Деби. — Беше мрак и аз не бях никъде. Всичко беше черно, черно, черно, без дъно и без покрив, и без нищо наоколо, само чернота, а след туй почувствах рязък тласък и в мрака изведнъж пламнаха огромни огньове. Милиони и милиони, колкото звездите, само че големи и горещи.
Льоверет внезапно въздъхна и понечи да се доближи до Деби, но не успя да пробие плътната ограда от деца.
— И тогава чернотата… — припомни й продължението Едуард.
— И тогава чернотата се разтвори и аз падах, падах, докато се усетих сред цветята.
— И те бяха колкото твоята глава! — изпищя Хепи.
— И те бяха колкото моята глава, и толкова високи, че ми стигаха до рамото. Земята беше пръхкава, изцапах си цялата рокля — рече Деби. — И тогава видях лейди.
— Почти гола — прошепна Едуард със срамежливо доволство.
— Почти гола — каза Деби. — Само тук имаше парче плат — и тя прокара длан на височината на гърдите си. — И малко тук — ръката й мина на височината на бедрата. — Тя ми помогна да се изправя, а върховете на пръстите й бяха червени, устните й също бяха алени като кръв. Тя каза: „Господи, детето ми! Как тъй се оказа сред моите цветя?“
Всички слушаха като омагьосани.
— Но аз нищо не можах да отвърна. Аз бях уплашена, защото наистина не можех да разбера откъде бих могла да се появя — наоколо само прегазени цветя. После тя ме отведе в своя дом.
— Дом! — този шепот пролази по групата като език на пламък.
— Аз гледах дома — Деби също шептеше — и можех да виждам през стените.
— Стените! — прошепнаха децата.
— Стъкло — плътният глас на Льоверет накара всички да изтръпнат и блуждаещият поглед на Деби се спря върху скитника.
— Но не бяха дебели, на ивици и мътни като нашите стъкла. Бяха тънки, прозрачни и чисти.
— Има такова стъкло. Нищо не сте виждали, глупави малки селяндурчета. Светът не е само вашите идиотски колонии и вашите ферми — каза Льоверет.
— Да — въздъхна Деби, — може би наистина е било стъкло. — Впери поглед в тъжното лице на Льоверет и усети как сърцето й се свива — нима той й вярва?
— Продължавай, Деби! — дребосъкът Хепи нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. — Продължавай, кажи за стените!
— Да, стените — Деби отново влезе в утъпкания коловоз на разказа си. — Можех да виждам през стените. Лейди ме вкара в една огромна-огромна стая, пълна със странни-престранни неща. И през цялото време говореше за „мястото“, „маскарада“, „красивото“. Тя си мислеше, че съм слязла от планините, където имало други като мен.
Над всички бе легнала настръхнала тишина.
— И тя ми рече: „Трябва да се измиеш“. И ме вкара в една стая с ярки-преярки цветове, а после в една друга, по-малка…
По групата пробяга вълна от възхищение.
— И стените… — подсказаха й децата.
— И стените бяха гладки и твърди, блестящи като чинии, а наоколо имаше рисунки на странни риби и птици. И стаята също беше пълна със странни неща. Тогава лейди врътна нещо в стената и от стената рукна вода, и се наливаше в едно странно-престранно дълго нещо, като корито, но толкова голямо, че в него можеш да се излегнеш, и също така гладко, твърдо, блестящо — като китайските чашки. Водата искреше и се пенеше, опитах я с ръка — беше топла.
Очарованите деца слушаха Деби в захлас.
— После тя врътна нещо друго и водата стана хладка. Плисна във водата малко от един странен прах, водата закипя и се разпени, и се покри с милиони ароматни мехурчета, и във всяко имаше по една многоцветна дъга. И през цялото време говореше колко странно е да си чужденец в Не Знам Какво Си и че всеки ден има все нови изненади, но аз съм била най-изненадващата изненада.
Децата весело запляскаха с ръце.
— После тя каза: „Влизай да си махнеш мръсотията, пък аз ще потърся нови дрехи, докато почистим твоите“. Изкъпах се като в един топъл облак, но около раменете ми беше прохладно, после се изтрих с кърпа, ама дълга колкото мен и дебела като одеало. После лейди ми донесе дрехи, целите от злато и коприна, бяха ми малко големи. Откара моите мръсни неща в друга стая, отвори една вратичка в стената и ги хвърли вътре една подир друга, като през цялото време се смее и ме пита: „Ама те наистина ли са истински?“ После ме пита дали искам да ям, пък аз събрах смелост и казах: „Да“. После тя взе нещо като връв и го мушна в една двойна дупка в стената, две филийки хляб, ама бял и мек като сняг, и ги сложи в дупката на една блестяща кутийка. Усетих приятна миризма и изведнъж хоп — двете филийки скочиха сами от кутийката, бяха топли, кафяви и хрупкави. А нямаше нито огън, нито жарава…