Автоматът й вече беше зареден. Тя го беше свалила от рамото си и се прицелваше. Оставаше й само да се стегне в очакване на отката и да натисне спусъка.
Изстрелът прозвуча брутално силно в тясното пространство; взривът на Валентина, който бе унищожил тунела, бе привлякъл вниманието на намиращия се пред тях човек и тъкмо когато той се обръщаше, големият куршум разкъса балистичния найлон и проникна в плътта и костите под него.
Гръмотевичният звук бавно утихна и тялото се строполи с плясък на пода. Маделин се ослуша внимателно и бавно се придвижи на пръсти напред. Когато стигна до агента, тя се наведе и го опипа, търсейки признаци на живот. Не откри такива и Петрович внимателно се промъкна покрай нея.
Той знаеше, че Ватиканът има някакъв таен жестов език за подобни случаи, но не беше запознат с него. Вместо това вдигна първо един пръст, после четири, направи нула от палеца и показалеца си и посочи напред в тунела. Искаше да каже, че до подземното помещение има още сто и четирийсет метра. Тя кимна, за да му покаже, че е разбрала, но той не беше сигурен дали е успял да й обясни правилно.
Напред тунелът беше сравнително прав, но нямаше и следа от друг топлинен източник. Възможно беше Валентина случайно да е съборила тунела върху някой от тях или да ги беше изолирала от другата страна на срутването. Нишата в стената, където се намираше стълбата към повърхността, изглеждаше празна.
При положение че си имаха работа с петима агенти, те бяха убили един и бяха неутрализирали втори. Един щеше да остане в късия тунел, водещ към шахтата – за да помогне при спускането на тежката бомба – а двама щяха да се спуснат в помещението и да я заредят.
Той се зачуди какво чакат още. Досега трябваше да са свалили бомбата и сега всяка изминала секунда се отчиташе от обратното броене. Омръзна му да се промъква; изправи се и тръгна тромаво напред към зейналата черна дупка в тухлената стена, без въобще да прави опит да се прикрие.
Облегна се на ронливата стена и опипа джобовете си. Там нямаше нищо. Вече беше използвал своите зашеметяващи гранати и на Маделин като че ли също не й бяха останали никакви. Трябваше да импровизира.
– Хей, янки! – извика той и потрепна под залпа от куршуми, които се забиха в отсрещната стена на тунела.
Меките тухли се напукаха и посипаха земята с отломки. Въздухът се изпълни с прах, но Петрович не бе ударен сериозно, ако не се броят няколко по-големи парчета от печена глина. Стрелбата секна и проблясъците от дулата угаснаха като мълния.
Маделин се приближи до него. Той не можеше да види очите й, скрити зад зелените стъкла на очилата за нощно виждане, но усещаше, че тя е ужасена от безразсъдността му. Ухили й се в тъмното.
– Здрасти – започна той и вдигна здравата си ръка към лицето, за да го защити от нови шрапнели. – Ёбаный стос, ще престанеш ли?
Той изчака за поредната пауза и отново пъхна пистолета в колана си.
– Какво правиш? – изсъска Маделин.
– Измислям го в движение. – Той откачи една сфера от ръката си и я включи. Малкият зелен индикатор светна. – Виждали ли сте какво правят малките ми сингуларни бомби? Аз съм. Виждал съм какво могат да причинят на кола. Чудя се каква ли част от вас ще остане, за да бъде изпратена вкъщи. Някъде съм прибрал няколко пощенски плика. Би трябвало да стигнат.
Маделин се наведе и се скри под ръба на дупката, сменяйки автомата със своя ватикански специален. Петрович хвърли сингуларната бомба през дупката към отсрещната стена на тунела. Тя отскочи от нея и се затъркаля надолу.
Последва нова буря от шум и светлина, но този път куршумите не бяха насочени срещу тях. Целеха се в търкалящата се сфера, която набираше скорост с приближаването си към шахтата.
Маделин вдигна пистолета над главата си и изпразни целия му пълнител, насочвайки го към всички ъгли в тъмното пространство.
Когато и последната гилза падна със звънтене на земята, въздухът вече имаше вкус на изхабен барут и пръст.
– Да или не? – попита Петрович.
Маделин смени празния пълнител с пълен.
– Сега ще разбера.
Тя извади една разхлабена тухла от надупчената стена и я остави да падне в краката й. След това я вдигна и метна вътре. Нямаше ответен огън.
– Да, нямаме време за това.
Той извади автоматичния си пистолет, отстъпи до другата страна на речния канал и се залепи до извивката в стената, откъдето можеше да види целия тунел чак до шахтата.
В дъното се виждаха цветни петна, яркобели и жълти. Зърна нещо, което приличаше на крак, а може би и ръка, протегната към боядисана в ярки цветове пръчка, която можеше да бъде само автомат. Петрович насочи мерника към основната маса и стреля три пъти.