Маделин скочи и прехвърли стената. Вдигна безцеремонно смъртоносно ранения мъж, остави го за миг върху тухлената стена, преди да го бутне в реката.
Петрович заджапа към него и стъпи върху тялото, използвайки раменете и главата му, за да постигне по-голяма височина. Маделин се пресегна и го издърпа в дупката.
– Нали знаеш, че това е истинска лудост? – каза му тя, когато той се стовари на пода.
– Опитваме се да попречим на група фанатици с атомна бомба да направят светещ кратер в Свободната зона. В сравнение с всичко, което сме правили досега, това си е напълно разумно. – Той вдигна нагоре здравата си ръка. – Ще действаме ли? Ще отмъстим ли за всички онези, които бяха прегазени от армагедонистите?
Пръстите й се сключиха около китката му и тя го изправи.
– Нали всички искат точно това? Всеки го прави поне по веднъж в ядрените си сънища.
Тя вдигна очилата за нощно виждане на челото си и го целуна продължително по устните. След това го бутна зад себе си, коленичи и запълзя към бездната на шахтата.
32.
Сингуларната бомба беше разпиляна; смолата, придържаща жиците към основата, беше натрошена на няколко големи къса, а останалото беше превърнато на парченца с големината на грахови зърна. Това означаваше, че му оставаха само две бомби. Петрович и Маделин седяха от двете страни на тунела и гледаха към шахтата.
Маделин провери въжето, което беше завързано около основата на последната опорна колона на тунела.
– Все още не мога да разбера какво ги задържа. – Петрович сви пръсти около дръжката на лопатата и почувства успокояващата й примитивна тежест. – Ако бях на тяхно място, досега да съм я взривил. Сигурно има някаква основателна причина, за да не го правят.
– И ти искаш да разбереш каква е тя.
– Все още не сме мъртви.
Той надникна от ръба; не се виждаха никакви мини или опънати жици, които да бъдат задействани при настъпване. Погледна отново нагоре и видя огромната запушалка от отломки, надвиснала над главите им.
– Ако те спусна долу, и двамата ставаме уязвими. Ако те наблюдават шахтата…
Маделин огледа вратите на подземната стая. Камъкът, който ги беше задържал отворени, беше изритан настрани, и единственото, което сега им пречеше да се затворят, бе дебелият оптичен кабел.
– Трябва да сляза долу – настоя той.
– Наистина ли смяташ, че ще успееш да ги уговориш да се откажат?
– Мисля, че трябва да опитам. Никога не се знае как ще свърши едно нещо, докато не свърши.
– Сам, искам да ме изслушаш. – Тя обърна лицето му към себе си. – Те няма да се разубедят. Това не са просто войници, това са мъченици. Мога да ги разбера. Няма да се откажат; те вярват в онова, което правят.
– А аз не.
– Не можеш да ги спреш. Не можем да щурмуваме стаята, а те няма да излязат. В момента са вътре и каквото и да чакат, думите ти по-скоро ще ги накарат да детонират бомбата по-рано, а не по-късно. – Тя взе лопатата от ръцете му и я остави настрани. Хвана свободната му длан между своите. – Искам бъдеще с теб. Не знам къде ще бъде или какво ще правим в него, но искам да е с теб. Ако останем тук, това никога няма да се случи.
– Ирландия – промърмори той. – Трябва да отидем в Ирландия, да изградим там Свободната зона. Ние сме граждани – дори дипломати. Всичко е уредено, всичко. Майкъл вече е там; ирландското правителство е инсталирало квантов компютър в Корк. Ето това ще правим.
– Тогава защо стоим в студен тъмен тунел под центъра на някогашен Лондон, като се опитваме да защитим нещо, което вече не е от значение, и да убедим няколко фанатици да не се взривят?
– Защото трябва да го направя. Защото целият ми живот е пропит със страх от армагедонистите. Причинил съм доста гадни неща на всякакви хора – добри, лоши, луди – защото умирах от страх, и поне този път искам да покажа, че мога да избера правилното нещо. Ако успея да ги спра, спирам и всички гадости, с които съм си имал вземане-даване през годините. – Той прехапа устната си. – Но най-вече защото ги ненавиждам и мразя онова, което ми причиниха.
– Въпросът е дали ги мразиш повече, отколкото обичаш мен? – Тя стисна ръката му по-силно. – Докато все още имаше възможност, разбира се, че трябваше да се опитаме да спрем това насилие. Дадохме всичко от себе си. Повече нямаше какво да направим. На моменти се представяхме великолепно. И пак не се оказа достатъчно. Те избраха техния път – сега е време ние да изберем нашия. Докато все още можем.