– Предвиди всички възможности – каза Маса, която продължаваше да рисува върху стъклото с върха на пръста си. Рисунъкът беше станал по-мащабен и сложен. – Ако Ошикора дойде да те търси там, как смяташ да избягаш? Скачането по покривите вече не е вариант.
Той погледна към ръката си и изръмжа.
– Трябваше да… пиздец. Ще пусна дрон във въздуха. Ако не друго, предупреждението му поне ще ни осигури няколко минути преднина.
– Започвай да мислиш, Сам, защото иначе ще те заловят.
– Добре де, добре. Виж какво: ще се опитам да намеря две коли, които да блокират изходите на улицата. Автомобилите на частната армия на Соня са с ръчни предавки, така че няма да мога да ги спра, но мога да закача преследвачи към радиопредавателите им. Така ще знам къде се намират. Освен това всичките са тъпкани с технология, така че ще успея да ги проследя дори да дойдат пеша. Ако се наложи, мога да ги заслепя и заглуша, така че да не могат нито да предават, нито да получават информация. Мога да пусна виртуални агенти, които да наблюдават дигиталния трафик и да търсят ключови думи. – Той се почеса по носа. – Така по-добре ли е?
– Да. – Маса се отдръпна назад и погледна към рисунката си. – Нямам представа какво е това.
– Шейкърското дърво на живота. Ако искаш, мога да ти покажа картината, откъдето си го взела. – Петрович се облегна назад. – Хайде, Тина. Да тръгваме.
Тя излезе на Кързон Стрийт и зави веднага наляво, за да се измъкне от главния път.
– Оттук се стига до един страничен вход. Трябва да го използваме.
– Наистина ли можеш да ми го покажеш?
Маса наблюдаваше сградите, покрай които профучаваха.
– Разбира се.
Той хакна стелт костюма й и й прехвърли изображението на цветната снимка, която висеше на стените в хиляди американски домове.
Маса се вгледа напрегнато в екрана от вътрешната страна на китката си.
– Не си я спомням. Защо не мога да си я спомня?
– Защото са ти изчегъртали ума с твое съгласие? Възможно е всичко да е все още там, просто ти нямаш достъп до него. Все едно разполагаш с данните, но ти липсват имената на файловете.
– Как да си ги върна?
– Не мисля, че има начин. Според мен са изгубени завинаги. – Петрович се намръщи. – Извинявай. Подходих малко рязко.
Тя въздъхна и изтри изображението от костюма и от прозореца.
– Мразя това. Но тях ги мразя повече.
Валентина направи остър завой и скочи върху спирачките. Подаде глава и огледа каменната стена с цвят на мед, която се съединяваше челно с построените по-късно от двете й страни сгради. На розетния прозорец му липсваха няколко парчета стъкло, но останалата част изглеждаше стабилна.
– Това е.
– Не съвсем. – Петрович посочи към тъмната дървена врата, намираща се в нишата вдясно от църквата. Монтираната над нея охранителна камера гледаше към тротоара. – Ето това е.
– Колко време ще ти отнеме?
– Няколко минути. Опитах се да размърдам няколко коли, но от последния път, когато са били палени, е минала цяла година. Всички се нуждаят от нови акумулатори, също като мен. – Той се наведе през Маса и отвори вратата. – Изчакай ме, да речем, ей там.
Точно срещу църквата се намираше входът на един подземен паркинг. Вратите му бяха заключени, но сградата беше достатъчно висока, за да се скрият в сенките й.
– Аз да дойда ли? – попита Люси.
– Никой няма да идва. И този път без спорове. – Той прескочи Маса и се озова на пътя. – Чантата.
След като му я подадоха, той я преметна през врата и рамото си. Част от ремъка се закачи на металната рамка. Трябваха му няколко секунди, за да я освободи, но бедата не беше в това; проблемът бе, че изобщо трябваше да го прави.
Петрович погледна към трите лица, които го гледаха.
– За какъв чёрт се хванахте с мен?
Той се озърна наляво и надясно, макар да знаеше, че нищо не идва и че охраната на Ошикора все още се намира в хотела. Някой го наблюдаваше.
Камерата над вратата на йезуитите гледаше право в него. Когато прекоси улицата, тежката дъбова врата вече беше открехната. Той опря длан в нея и се поколеба за миг; вдигна поглед нагоре тъкмо навреме, за да види как обективът на камерата примигна и изжужа.
Ако наистина го бяха очаквали, той се намираше в огромна опасност – беше започнал да става предвидим.
– Пет минути и излизам – каза си той и бутна вратата навътре.
Сестра Мари я улови навреме, за да й попречи да се удари в мазилката.
– Добре дошъл – каза тя. – Без Маделин?
– Този път не. Може би никога повече. – Лицето му потрепна. – Къде е той?